Робърт МакКамън - Границата

- Какво има? - попита Дейв, пресягайки се за шапката си. Косата му стърчеше

като бодли на таралеж.

- Не знам засега. Вие всички останете тук! - с тези думи войникът се отдалечи.

- Как ли пък не съм останал тук! - Дейв си надяна шапката и ботушите и се

изправи.

Имаше и други, заинтригувани от неизвестното и упътили се към изхода. Оливия

вече се измъкваше от спалния си чувал и Джей Ди се обади с дрезгав от съня глас:

- Какво не е наред? Какво става?

- Отивам да проверя.

Итън видя Къшман, Джак Горгона и плешивкото да се присъединяват към

тълпата, която ги подминаваше. Къшман го стрелна с поглед, сякаш да си отбележи

къде се намира, и след това продължи нататък. Момчето седеше, вгледано в

човешкия поток. Видя майки, стиснали деца; тийнейджъри - така натоварени, че се

бяха състарили преждевременно далеч отвъд годините си; мъже, навярно изгубили

целите си семейства; оръфани и отслабнали от глад и мъка жени; старци, които се

бореха за живот. Възрастен господин помагаше на старица с проходилка, а около тях

се суетеше младеж на около шестнадесет години. Появи се мъж с дълга сива коса и

брада, приличащ на страдащ светец. Преждевременно състарила се дама, която

сигурно беше в началото на трийсетте, водеше за ръчица малко момиченце и

притискаше бебе към гърдите си. Чернокож с превръзка, покриваща половината му

лице, се олюля покрай седящите, за ръка го дърпаше слаб младеж, който го

подканваше напред с тих, търпелив глас.

„Бежанци“ - помисли си Итън. Какво ли подклаждаше волята им за живот за още

ден или час, или минута? Защо не бяха напуснали вече тази земя със собствени сили,

както бяха сторили мнозина в „Пантър Ридж“? Вяра в какво ги караше да се борят,

колкото и мъчителна да беше борбата? Мнозина се бяха предали, сблъсквайки се с

пълна безнадеждност по тяхно мнение, но мнозина бяха останали, вкопчени в

някаква доза надежда, колкото и фантастична да изглеждаше.

Той уважаваше всички тези хора. Тези човеци, които не се отказваха от борбата и

в най- тъмния от всички часове. Те искаха да живеят и се стремяха да изкопчат поне

някакви останки от живот от вихрещата се битка на древни врагове. Заслужаваха

шанса да продължат напред без сенките на мъглявите и горгоните да ги смазват, каза

си Итън. Бяха преживели много и ужасни страдания, те и човечеството по света, а

сега заслужаваха свобода.

Момчето стана.

- Идвам с теб! - заяви Джей Ди, след като успя да се надигне с помощта на

винкела патерица, и Дейв и Итън му помогнаха да стъпи на крака.

Оливия изглеждаше замаяна от неспокойния сън, имаше тъмни кръгове под

очите и Итън се приближи до нея, за да се убеди, че не е рухнала душевно, понеже

изглеждаше ужасно крехка и нестабилна, но тя каза:

- Добре съм. Просто ме подръж за ръката, става ли?

- Непременно - обеща той.

Проправиха си път през нарастващата тълпа до входа на мола, където войниците

се опитваха да въведат ред и се проваляха безславно. До стъклените витрини беше

пълно е хора, които ръкомахаха и сочеха нещо, което сякаш се намираше високо в

тъмното, окъпано от дъжда небе. Итън пусна ръката на Оливия и си проправи път до

предните редици, като заобиколи по-отдалеч Къшман и другите двама, които стояха

наблизо и също зяпаха през стъклото. Капитан Уолш беше там, говореше с някого по

радиостанцията си и Итън тъкмо се канеше да попита какво става, когато и самият

той видя причината за вълненията.

Над паркинга висеше сфера от бляскави огнени пламъци, около пет фута в

диаметър. Право пред очите на момчето от нея се разлетяха червени светкавици и се

пръснаха във всички посоки на разстояние десет- дванайсет фута. Макар дъждът все

още да плискаше, сферата гореше ярко.

- Имаш ли представа какво е това? - попита капитанът Итън, като свали за

момент радиостанцията.

- Знам, че е на мъглявите.

- Защо така мислиш?

- Червено и синьо. Оръжията на мъглявите излъчват червени пламъци, тези на

горгоните - сини. Различни форми на енергия използват.

- Това чудо седи на едно място вече петнайсетина минути Уолш се вторачи в

момчето. - Други идеи да имаш? Майорът е отвън с разузнавателен отряд. Би се

заинтересувал от мнението ти.

Итън имаше една идея, но как му хрумна тя, си оставаше загадка. Просто... я

знаеше.

- Разузнавателна мисия - каза, загледан в сферата, - точно така. Затова е тук.

Намерило е нещо и докладва обратно там, където е разположен командният им