Роберт Маккаммон: Границата

Робърт Рик МакКамън е роден на 17 юли 1952 г. в град Бирмингам, щата Алабама.

Тихо и затворено дете на разведени родители, той е отгледан от баба си и дядо си, като отрано превръща литературата в ескапизъм — бягството от реалността чрез книгите не само го калява срещу самотата, но и го подготвя за писателското му бъдеще. През 1974 г. става бакалавър по журналистика в Алабамския университет и скоро след това започва работа като копирайтър. След няколко неуспешни опита да продаде свои разкази на различни печатни издания в крайна сметка написва дебютния си роман Baal и той е приет за публикация — излиза през 1978 г. и макар мащабният библейски конфликт в сюжета му да е голям залък за още младия МакКамън, книгата се оказва приличен дебют.

През следващото десетилетие излизат няколко негови творби, повечето от които попадат в бестселъровите класации, носят му признание и призове, а му спечелват и името на един от водещите американски автори на жанрова проза. Ключов се оказва шедьовърът Момчешки живот (1991), който единодушно е признат за връх в кариерата му и го утвърждава не просто като отличник в трилъра, научната фантастика и хоръра, но и като майстор на магическия реализъм. След редица разочарования обаче, причинени от сблъсъка му със суровите правила на издателския бранш и по-конкретно — след острите му разногласия с тогавашния му издател, МакКамън решава да се оттегли от писането. Това прераства в творческа пауза, продължила цели 10 години, която приключва през 2002 г. с появата на Speaks The Nightbird — първи том от историко-приключенската поредица за Матю Корбет.

Границата , издаден през пролетта на 2015 г., е проект, чрез който МакКамън се завръща към своите корени, предлагайки ни епична история, която комбинира брилянтно въображение, шеметно действие и пълнокръвни герои, които завинаги се запечатват в съзнанието на читателя.

www.robertmccammon.com

Тичащото момче се втурна под дъжда.

Озова се внезапно под жилещите му струи. За секунди те се превърнаха в истинска градушка от тормоз, същинско злобно боцкане със стотици нагорещени игли. Докато тичаше, момчето хвърли поглед през рамо и през подвижната мъгла на бурята видя да се взривяват планинските върхове в далечината. Съзря в изтормозения въздух да литват големи колкото сгради късове камък, да се стоварват обратно върху земята и да се пръскат на премятащи се отломъци. Над планините трещяха електриково сини светкавици, които вдъхваха ужас в сърцето и на най-смелия, а по-слабия караха да падне на колене.

Момчето продължи да тича през дъжда.

Полето беше широко и дълго. Беше голо. Калта искаше да събува обувки. Момчето носеше мръсни пуми, някога бели. Не си спомняше откъде са се появили, нито кога ги е обуло. Не си спомняше откъде са дошли мърлявите му дънки, нито оцапаната му тъмночервена риза, на която ѝ липсваше десен ръкав. Не помнеше почти нищо.

Знаеше обаче, че трябва да тича. И че е длъжно да се надява да преживее и днешния ден.

Защото, макар паметта му да приличаше на опърпано знаме, момчето знаеше какво има зад гърба си. Наясно беше, че е в Колорадо. Имаше представа защо се разкъсват на назъбени шрапнели планините, стари като самото време. То беше сигурно какво представлява синята светкавица и защо скоро от измъчената земя към гневното небе ще блъвнат струи червен пламък. Сражението между онези беше в разгара си. Бяха намерили нова граница, която да си оспорват. И щяха да съсипят света в битката помежду си.

Момчето тичаше, задъхваше се тежко и се потеше в знойния въздух, а дъждът се усилваше все повече.

Калта го погълна. Награби маратонките му, спъна го и го повали в прегръдката си. Беше лепкава и гореща, полепна по лицето му и влезе в носа му. Цялото в черна пръст, момчето се помъчи да се изправи на колене. През завесата на дъжда забеляза движение по ширналото се голо поле — и от двете си страни — и осъзна, че едната армия бе тръгнала в атака.

Просна се по лице в калното си ложе. Лежеше като мъртвец, макар че сърцето му туптеше дваж по-живо от обикновено и от ужас искаше да изхвръкне от гърдите му. Момчето копнееше да може да се зарови в земята, да потъне в нея и да намери защита в тъмнината отдолу, но лежеше неподвижно — свито на кълбо като бебе, току-що излязло от утробата и сразено от самия живот.