Роберт Маккаммон - Границата

Съществата с оръжията… са войници на мъглявите.

Крилото в небето… е пилотирано от горгоните.

Имена, които хората им бяха дали. Истинските им названия бяха неизвестни. Тяхното мълчание беше непробиваемо.

Синята искра подскачаше и танцуваше, гасейки горещите бели пламъци с почти пренебрежителна лекота. Дъждът се лееше, а жълтите облаци се вихреха. Войниците на мъглявите започнаха да снижават неефективните си оръжия и да вибрират отново до мъгла и внезапно момчето остана само насред калната ливада. Чудовищното крило се рееше над него, сините му кълба пулсираха. Хлапето се чувстваше мъничко като насекомо на стъклото на кола, което всеки момент ще бъде смачкано на каша. Канеше се да скочи и да хукне отново — толкова надалеч, колкото успее да се добере в тази кал и в пороя, но точно тогава корабът се юрна покрай него и той усети как въздействието му намалява, докато набира скорост. В устата си долови вкус на кал и някакъв примес, все едно си близнал с език ивица ръждясал метал. Чу остро съскане — бекон в нагорещен тиган — и щом извърна глава по посока на отдалечаващия се кораб, видя светкавици електриково синя енергия да се спускат от долната му страна. Малки експлозии — изблици черна материя — показваха къде улучва войниците на врага дори да се бяха замъглили практически до пълна невидимост.

Момчето реши, че е време да се изправи и да потича още малко, но в друга посока.

С олюляване стъпи на крака и побягна през полето, надалеч от битката. Дъждът го биеше по раменете и главата, а калта се опитваше да го повали. Падна на колене веднъж, но при изправянето си се закле, че повече няма да рухне.

Продължи да тича право напред през дъжда и калта, устремено към жълтата мъглица, която висеше над хоризонта. Подминаваше и прескачаше димящи кратери, на дъното на които имаше останки, изгорени до черно и изкривени като стари дървесни корени. Дъхът му хъхреше силно в дробовете, които го боляха, все едно са били нашибани с тежки юмруци: момчето изкашля храчка червена кръв и продължи да тича.

От мъглата пред него изникнаха над дузина мъгляви войници, всичките слаби и запечатани в черна тъкан, дошла от съвсем друг свят. До един държаха оръжия, сякаш израсли като продължения на телата им, и до един носеха безлични черни маски, досущ еднакви като на роботи. Преди момчето да успее да смени посоката, дочу, че зад гърба му приижда нещо — металически звук като подръпване на струните на пиано във високия регистър. Отклони се наляво и се шмугна в един пресен кратер, а над скривалището му с огромна скорост се плъзнаха ярки сини сфери от пулсиращ огън. Врязаха се в мъглявите, въртейки камшици, сякаш направени от пламтяща бодлива тел. Момчето изпълзя до ръба на кратера, за да гледа как това ново оръжие разкъсва на парчета мъглявите, и макар че някои от войниците успяха да свалят част от огнените топки със собствените си енергийни оръжия или се замъглиха до призрачна омара, битката приключи за броени секунди. По оплисканото с черно бойно поле останаха пръснати гърчещи се ръце и крака, а сините сфери — същински пламтящи очи — се юрнаха в търсене на още жертви из жълтата мъгла отвъд.

Вниманието на момчето бе привлечено от движение в кратера. То усети как космите на тила му настръхват и сърцето му се разтупка.

Точно срещу него безлик, опръскан с кал войник на мъглявите се пресягаше за енергийното си оръжие, което се оказа откъснато от вените и лежеше на няколко крачки встрани, спаружено като умираща плът. Напъханите в черни ръкавици длани драскаха да се докопат до смаления приклад, но не успяваха да се протегнат достатъчно, понеже взривът почти бе разрязал съществото надве. Краката му още се гърчеха, ботушите подритваха безполезно срещу разровената пръст. В телесната кухина проблясваха черни вътрешности, нашарени с жълто и червено като телата на скакалците, които момчето помнеше, но не беше сигурно точно откъде. Надушваше и парлива миризма, същата като течността, с която скакалците опръскваха мачкащи ги пръсти. Само дето тази миризма беше значително по-силна. Мъглявият лежеше в цяла локва от течността. Все още се бореше да докопа оръжието си, но прерязаното му тяло не искаше да го слуша.

Момчето заговори с глас, който никога преди не беше чувало. Каза:

— Мислех си, че уж сте много корави!

Безликото същество продължи да се бори да грабне оръжието.

Хлапето се надигна до клек, нащрек за други войници или за летящи твари, способни да му отнесат главата, и се осмели да докосне енергийното оръжие. Беше лепкаво на опип — като гума, оставена твърде дълго под силно слънце. Вените бяха престанали да помпят течност. Право пред очите му оръжието се спаружваше и пропадаше в себе си. Паешката ръка на мъглявия войник посегна към глезена на момчето и то се стресна от хватката му, понеже за кратко го озари образ на парализираща болка. То се изплъзна от ръката на войника, изправи се и хукна отново, защото знаеше, че го очаква смърт, ако седи на едно място твърде дълго.