Роберт Маккаммон - Границата

Беше ги виждало и преди. Неизвестно къде. Умът му лежеше в руини. Умът му бе катастрофирал в неизвестен кошмар и бе останал ослепял за памет и оглушал за мисъл. Но отляво и отдясно се забелязваха размазаните следи от присъствието им , докато напредваха през ливадата като вихрушки от сив дим — безформени, но смъртоносни призраци.

Момчето лежеше неподвижно, вкопчило се с все сили в пръстта, сякаш от страх да не пропадне в небитието.

И внезапно осъзна, че един от онези е спрял насред похода си и в същия миг тялото му се е уплътнило и е добило форма, и така изведнъж един от онези стоеше само на няколко крачки от лявата страна на момчето и се взираше в него.

То не можа да се сдържи и да не вдигне омацаното си с кал лице, за да отвърне на погледа му. Тук не можеше да разчита на никаква защита. Никъде не можеше да се намери защита. Сините очи на момчето се взираха в черната, безлична крива на лицето на съществото — може би само маска или навярно шлем. Извънземното беше слабо като скелет и високо близо седем фута. Приличаше на човек дотам, че имаше две ръце и два крака. Дланите с черни ръкавици притежаваха по десет пръста. Върху стъпалата му с близка до човешката форма бяха надянати черни ботуши. Момчето не знаеше и не искаше дори да гадае дали това същество представлява робот, или е живо, излюпено от яйце или родено от утроба. Черният, плътно прилепнал костюм не разкриваше и инч плът, но беше целият прошарен от мънички вени, които пренасяха тъмна течност. Нямаше видими признаци, че съществото диша.

То обаче държеше оръжие — също безлично черно, но с вид на телесна част. Имаше две дула и беше свързано с притежателя си посредством пълните с течност вени.

В момента оръжието беше отпуснато до хълбока на съществото, но все пак прицелено в момчето. Един от пръстите на извънземното се намираше на заострено копче, което би могло да служи за спусък.

Момчето знаеше, че смъртта му е изключително близо.

Вибрация прониза въздуха. По-скоро се чуваше, отколкото да се усети, и от нея космите по врата на малкия настръхнаха. Полазиха го орди мравки и рошавата му кестенява коса щръкна, понеже той беше наясно какво се задава, без да знае откъде му е известно.

Съществото погледна през рамо и към небето. Други създания също спираха размазания си, призрачен ход и добиваха плътност. И те вдигаха глави и оръжията им в унисон се прицелваха нагоре към врага.

Звукът се чуваше дори през тътена на сипещия се дъжд. Момчето завъртя глава и наклони лице нагоре под пороя и ето че през жълтите облаци се спусна чудото, което издаваше шум като тихото движение на зъбните колела на елегантен часовник или мекото цъкане на бомба с часовников механизъм.

Беше огромно, широко поне двеста фута, триъгълно и нашарено с различни цветове като древен хищник: кафяво, жълто и черно. Беше тънко като бръснач и нямаше нито входове, нито отвори. Представляваше единна същност като гигантско крило. Момчето си каза, че то се плъзга напред с изумителна и почти безшумна мощ. От заострените върхове на крилата му се оттичаха жълти струйки завихрена мъгла, а под корема му пулсираха четири електриково сини кълба с размера на капаци на улични шахти. Летящото крило продължаваше да напредва полека и почти безшумно, а едно от съществата на земята задейства оръжието си. Изстреля двойна спирала пламък, който не беше точно огън, но съдържаше нажежена до бяло нишка в центъра на двете си изпепеляващи червени струи. Преди да достигне плътта или метала, от които беше изработен корабът, от борда му избликна синя искра и потуши пламъците и двете им разрушителни сърцевини така лесно, както влажни пръсти угасят клечка кибрит.

Колкото и да се мъчеше да лежи неподвижно, момчето не можеше да овладее треперенето си, нито да откъсне очи от гледката: съществата като едно обърнаха оръжията си към кораба и захванаха да стрелят… все по-бързо и по-бързо, струи извънземен огън се извиваха нагоре в заслепяващо ярки въжета, бяха стотици, всички до една — потушени от изскачащата и съскаща синя искра.

Момчето знаеше , без да е наясно откъде го е научило. В ума му отекваха мисли, които не би могло нито да чуе с точност, нито да разбере. Сякаш беше изминало дълъг път от мястото на тръгването си, макар че не можеше да си спомни къде точно се е намирало първоначално.

Но макар и да не можеше да се сети за собственото си име или откъде беше хукнало да бяга, или пък къде се намираха родителите му, знаеше със сигурност, че: