Роберт Маккаммон - Границата

Момчето се изправи с олюляване и побягна отново.

Едва му стигаха сили да остане на крака, но нагази във валмата жълта мъгла, уверен, че не може — не бива — да пада. Чуваше чудовищата да реват в далечината зад гърба му и мръсните пуми почти го откъсваха от земята. Вече не стъпваше по бетон, пак беше нагазило в поле с кал и буренак. Наоколо имаше проснати сгърчени и димящи тела на войници на мъглявите, беше се разиграла поредната битка. Точка за горгоните, помисли си момчето.

Не беше изминало и стотина ярда, когато долови, че нещо го догонва с голяма скорост.

Умираше си от ужас да погледне през рамо. Умираше от ужас и да забави скорост. Умираше от ужас да осъзнае, че всеки момент ще умре насред калното поле.

Каквото и да го преследваше, момчето долавяше, че вече почти го е връхлетяло.

Накрая все пак се огледа, за да види преследвача си, и кажи-речи щеше да отскочи надясно, когато от мъглата изникна кон на сиви петна, чийто ездач се пресегна от седлото и сграбчи детето с желязна хватка. Вдигна го във въздуха и го изтегли нагоре, сетне със суров и човешки глас изръмжа:

— Качвай се тука!

Момчето се озова зад мъжа, хвана се здраво за кръста му и едва сега видя, че от лявата си страна ездачът носи презраменен кобур с натикано в него оръжие, което много приличаше на автомат „Узи“. Конят и двамата му ездачи препуснаха през полето, а в далечината чудовищата на горгоните ревяха като хор от погребални камбани, известяващи края на света.

Краят на света засега не идваше.

Беше настъпил само вторник, десети май. Мнозина сигурно копнееха светът да е свършил, някои дори може би се молеха за това и ронеха горчиви сълзи с надежда да се случи, но пък трети тръпнеха в очакване поне още един ден да последва отминаването на днешния, и благодарение на тях момчето се озова на гърба на коня и напът към същинска крепост.

На шосето, което водеше към върха на масивния колорадски хълм в южния край на Форт Колинс, имаше древна и обветрена табела, на която се виждаше стилизирана емблема на дебнеща пантера и патиниран бронзов надпис „Комплекс «Пантър Ридж»“. Самият жилищен комплекс се издигаше на върха на хълма и разполагаше с панорамна гледка околовръст. Състоеше се от четири тухлени сгради с цвета на пясък, с боядисани в сиво тераски и плъзгащи се стъклени врати. Беше вдигнат през деветдесетте и навремето бе представлявал желан адрес за заможни търсачи на половинки, но след кризата през 2007-ма „Пантър Ридж“ преживял тежки времена и собственикът — инвестиционната компания — го беше продал на друга подобна в началото на стръмната спирала на западаща поддръжка и смяна на управители.

Момчето не знаеше тези подробности. Видя само четири олющени блокчета, заобиколени с петнайсет фута висока ограда от залети с бетон камъни, увенчани с дебели намотки бодлива тел. Зад стената от четирите страни на комплекса се издигаха дървени наблюдателници с покриви от битумизиран картон. Впечатление правеха тежките картечници, монтирани на въртящи се стойки във всяка от тях.

Щом конят и ездачите му се зададоха по водещия в северна посока път, от обърната на юг кула развяха зелено знаме. Пред очите на момчето голяма дървена порта, покрита с метални плочи, започна да се отваря навътре. Щом процепът стана достатъчно широк, конят препусна през портата и двете жени, които я бяха дърпали да се отвори, незабавно се заеха да я избутат обратно. Заключваше се посредством две дълги дървени талпи, които на ръка трябваше да бъдат пъхнати през монтирани на портата железни халки и тикнати във вдлъбнатини на стената. Докато жените завършат задачата си, момчето вече беше свалено на земята от едър мъж, притичал да свърши точно тази работа. Той имаше дълга посивяла брада и носеше кожени ръкавици, подхвана хлапето пред себе си, все едно е чувал с боклук, и изтича навътре в жилищния блок и надолу по някакво стълбище. Пред него отвориха врата, той на практика захвърли товара си през нея и тя се затвори отново. Момчето чу ключът да се превърта в ключалката.

Както откри след броени секунди, беше затворник.

На пода имаше застлан гол, надраскан бял линолеум. Надрани бяха и боядисаните в жълтеникаво сиво стени. Момчето седна на пода, огледа помещението и следите му заприличаха на драскотини от нокти. Забеляза също и дупки от куршуми. Вратата беше укрепена с метални плоскости точно като портата на входа. Върху френския прозорец към терасата също имаше метален лист, покрит и с бодлива тел. Беше оставено само малко квадратно прозорче, през което да влиза слаб лъч светлина. Липсваха всякакви мебели. Фасунгите бяха махнати, но разбира се, и без друго нямаше ток, тъй че голите висящи жици просто напомняха за изгубеното минало. Стените на помещението бяха нашарени с петна — бледи кафеникави останки от пръски кръв.