Роберт Маккаммон: Границата

Знаеше също, че не иска да умира. Знаеше, че трябва да живее, а и че е най-добре да си намери някакво укритие, преди да стане твърде късно.

Докато тичаше, дъждът го блъскаше в лицето. Заради натиска върху дробовете си момчето се разкашля и изплю още няколко пръски кръв. Запита се кой е и откъде идва, но в отговор на тези въпроси срещаше само празнота. Нямаше спомен отвъд втурването през това поле, сякаш умът му е бил изключен и след това отново пуснат от трепкаща ръка върху електрически ключ. Баща? Майка? Дом? Брат или сестра? Нищо, нито дори сянка от отзвук.

Измъчваха го болки: в дробовете, сърцето и стомаха, да, но също и в костите. Чувстваше се разместен. Досущ като в онази странна стара песен за бедрената кост, дето била свързана с колянната капачка и всичките други лайна, е — неговата бедрена кост беше свързана направо с ключицата, а коляното — нейде с таза. Вътре в тялото му имаше сбъркани сглобки, но все пак го биваше за тичане. Засега това му стигаше.

Над него се размърда чудовищна триъгълна форма. Момчето погледна нагоре и видя от грозните жълти облаци да се изплъзва масивното крило на горгоните, нашарено като древно влечуго. Продължаваше да бълва електриково сините си светкавици, с които улучваше невидими фигурки по земята. Не забелязваше хлапето — то не представляваше интерес за извънземните, не си струваше дори унищожителната искрица.

Внезапно яркосините светкавици започнаха да бляскат наляво и надясно в търсене на други мишени. Горгонското крило сякаш се беше разтреперило от ужас и след няколко секунди момчето видя защо.

И от двете страни на триъгълника се появиха тънки абаносови торпеда, дълги може би двайсет фута. Бяха общо десет, движеха се бързо и безшумно. Светкавиците удариха четири и ги взривиха на летящи черни панделки, но на останалите шест им пораснаха нокти и зъби и те се вкопчиха в плътта на горгонския кораб, преобразиха се в подобия на хищни, лъскави паяци и започнаха бързо да гризат пъстрата кожа и да си разкъсват път навътре.

На кораба налетяха още шест гладни торпеда, изстреляни от някаква невидима позиция. Две бяха свалени, другите четири се превърнаха в абаносови паякоформи, които се завинтиха в извънземната плът, ако изобщо ставаше дума за живо същество. Парчета от горгонския кораб заваляха към земята, а отвътре зейна рана с червеникаво месо, прошарено с празноти, напомнящи шестостенни коридори. Торпедопаяците продължиха да дерат и дъвчат, все по-бързо и по-бързо, а сините светкавици стреляха като полудели в различни посоки. Момчето се присви, когато енергийна мълния изгори земята на няма и четиридесет фута от дясната му страна, но не можеше да отлепи очи от ужасяващата трапеза и смъртта на гиганта.

Горгонският кораб несъмнено умираше. Корпусът му трепереше и се гърчеше, а мъглявите паяци проникваха все по-навътре в сърцевината му. От дузина рани се лееше тъмночервена течност. Късове от кораба падаха на земята и продължаваха да се гърчат в конвулсии. Машината пищеше. Високочестотният звук, който се разнасяше, напомняше на момчето комбинация от стържене с нокти по черна дъска и зловещо потракване на горска гърмяща змия 1 1 Crotalus horridus . (Всички бележки под линия са на преводача.) . Наложи се да затисне ушите си с длани, иначе звукът заплашваше да го погълне и да му подгъне коленете. Огромно парче от кораба се понесе надолу, пръскайки фонтани от тъмна течност. В кухината черните паякоформи се хранеха, проправяха си път през извънземната плът и вътрешните коридори с нокти и зъби, които момчето предполагаше, че могат да разкъсат също и цимент, и метал. Горгонското летящо крило се килна надясно и изля вътрешностите си на грамадни, неравни завеси от течност и месести остатъци, които паяците на мъглявите не бяха успели да погълнат изцяло.

Писъкът на машината не спря да кънти през цялото време, докато корабът катастрофираше в земята. Паяците плъпнаха по гърчещата се кожа. Момчето се обърна и избяга.

Не знаеше къде да потърси безопасно място. Пронизващият ушите звук секна. Точка за мъглявите, помисли си то. Тичаше все напред през жълтата мъгла и внезапно стъпи на напукан бетон.

Озова се на голям паркинг. Около него в сгъстяващия се въздух се извисяваха ръждивите и обветрени туловища на осем изоставени коли. Дъждът беше спрял. Локви вода изпълваха цепнатините и дупките. Пред момчето се издигаха дълги постройки от червени тухли, не им беше останал нито един неразбит прозорец. От лявата му страна се намираше провисналата Н-образна врата в началото на обрасло с плевели игрище за ръгби. Над паркинга стърчеше спортното табло, храбър носител на вест от миналото.