Робърт МакКамън - Границата

би се крепеше само на косъм.

- Не смятам - отвърна Итън. - Не, сигурно няма да дойдат.

- Да, и аз така мисля - тя като че ли се отпусна леко заради увереността в гласа

му. - Струва ми се, че ако някой знаеше за това, ти щеше да си човекът.

Изобщо не му се искаше да се задълбава в този коментар, който определено се

занимаваше с природата му - поне в нейните очи - на отчасти извънземен. Внезапно

обаче му хрумна нова идея, която трябваше да провери. Каза:

- Ще дойдеш ли с мен само за момент? Нека се отдалечим от всички тези хора.

- Защо?

- Искам да ти покажа нещо и да ти задам един въпрос. Ще отнеме само минута.

Става ли?

Ники се поколеба. Прехвърли поглед от него към войника и после обратно.

- Ами не знам, Итън. Къде ще идем?

- В някоя тоалетна. Просто минутка ми трябва.

- Няма начин - отвърна войникът. - Вече си използва тоалетната квота.

На Итън му стигаше толкова. Стрелна войника с поглед, способен да топи и

желязо.

- Слушай, знам, че си вършиш работата, но трябва да задам на това момиче

въпрос на толкова уединено място, колкото може да се намери наоколо. Може да

влезеш и да стоиш вътре, ако ти се иска, но въпреки това ще го направя. Гръмни ме,

щом така трябва! - Гневът му се надигна. - Не ми пука!

След това хвана момичето за лакътя и го поведе обратно към тоалетната. За

учудване на Итън, Ники го остави да я води. Войникът се накани да каже още нещо,

но затвори уста и ги последва плътно по петите.

В тоалетната, която не се отличаваше с приятно ухание, и с войника, застанал на

известно разстояние, за да им осигури пожеланото от Итън уединение, младежът

каза на Ники:

- Приготви се. Става ли?

- За какво да се готвя?

- За това - той вдигна ризата си и й показа четирите изпъкнали символа.

Тя изпъшка тихо, отстъпи няколко крачки и в течение на няколко секунди

зяпаше белезите, без да проговори. След това замаяно, но с истинско

страхопочитание каза:

- Яко!

- Просто се появиха - обясни Итън. - В автобуса ме сърбеше, сигурно тогава са

изпъкнали. Но ми се щеше да те попитам... нали каза, че приятелят ти учел за

татуист, а?

- Аха.

- Предполагам, че си виждала разни негови книги за татуировките и подобни?

Някога да ти е попадало подобно нещо?

- Ами... май да . Помня как ми показваше... стари шрифтове, сещаш се. Наистина

древни. Така, де. Някакви подобни, не съм съвсем сигурна. Това ей тук... прилича на

Я.

Войникът се помъчи да пристъпи по-наблизо и да надзърне. Итън отпусна ризата

си и скри синините. Заяви:

- Не ме боли. Но буквите са изпъкнали, почти като жигосани...

Имаше чувството, че черупката му се разчупва и се притесни, че ако това се

случи, ще се разпадне на парчета право пред Ники и охраната си. Беше в състояние

само да се взира в пода, докато успее да отърси усещането, и отново да се овладее. Не

без горчивина попита:

- Вече съм изрод от висока класа, а?

- Предполагам, че Оливия и останалите знаят за това? То ли е причината да

ходиш с охрана?

- Аха.

- Съжалявам - промърмори Ники. - Ще ми се да можех да ти помогна повече!

- Няма нищо - Итън сви рамене. - Така, де... животът е такъв, какъвто е, нали?

Поне така обичаше да ми казва мама, щом се разочаровах от нещо...

Внезапно се сепна, понеже си спомняше точно този момент... гласът на майка му

да изрича: „Такъв, какъвто е“. И тя беше ли споменала името му, когато го казваше?

Да, определено. Беше толкова близо... толкова близо... и същевременно тъй далеч!

Тихо и задавено каза:

- Ники! Не знам в какво се превръщам, но ти се кълна - заклевам се ! - че преди

съм бил най- обикновено хлапе. Човек съм. Бях такъв, искам да кажа. Сега... какво

съм аз? - Усети как болката изскача от него и влиза в момичето.

Ники пристъпи напред.

Опря пръст в устните му.

Каза:

- Ще откриеш истината. Не се оставяй да те смаже, Итън. Вярвам поне в едно...

какъвто и да си, ти си на наша страна.

Той кимна. Когато Ники отдръпна пръста си, още го усещаше да пари на устните

му.

- Свършихме ли със срещата? - поинтересува се войникът.

- Свършихме - отвърна Итън, макар да му се искаше да поговори още с Ники, да я

опознае... наистина... но се сети за почернелите си синини и сребърните татуировки и

че цялата тази странност не би накарала хората да изпитват нежни чувства към него.

- Марш оттук тогава! - нареди войникът.

Подчиниха му се. Навън, в мола, Итън придружи Ники до мястото, където беше