Робърт МакКамън - Границата

- Знаем - отвърна Дейв. - Вижте, майоре... налага ми се да поспя малко. Всички

сме уморени до смърт. Може ли да полегнем някъде наоколо? - вече бяха преминали

през процедурата по обиска и сега нуждата от сън направо го събаряше. - Може ли да

ни настаните всички заедно?

- Разполагаме с допълнителни спални чували, но непременно трябва да хапнете

нещо, преди да легнете.

- Първо да поспим - отвърна Дейв и останалите закимаха в съгласие.

С изключение на Итън, който имаше работа за вършене.

- Добре. Капитан Уолш, намерете на тези хора място да се разположат. Г- н

Маккейн, нали нямате против да поставя охрана на младия ви господин за през

нощта?

Това беше заповед и не подлежеше на обсъждане.

- Няма проблеми.

Итън не каза нищо - не можеше да очаква друг изход от ситуацията.

- Добре тогава. Поне пийнете малко вода. Има хляб и супа в столовата, ако си

промените намеренията - майорът си погледна часовника. - Ще е отворена още час.

Капитане, сега ти отговаряш за тях. Намери кой да остане на стража. Всички сте

свободни... освен теб, Карлос. Остани да се навърташ наоколо още малко.

Когато капитан Уолш изведе групата, майорът сплете пръсти и се втренчи през

сиянието на настолната лампа към Карлос Хернандес.

- Честен отговор. Аз ли съм лудият, или те?

- Сър?

- Искам да вярвам - каза Флеминг. - Мили Боже... как искам да повярвам!

Той въздъхна със звук, който му напомни за полъх край гроб, но може би... може

би ... този полъх носеше семената на надеждата и те щяха да попаднат и да се

вкоренят на плодородна почва. „Границата - беше казало хлапето. - Ето за това се

сражават.“ Важното беше, че звучеше някак си правилно. Флеминг му вярваше. И

само нещо, което не идваше от този свят, би могло да знае подобен факт.

- Имаш пациенти, които се нуждаят от грижи. Очаква те дълга нощ.

- Да, сър - каза докторът и излезе от кабинета.

Флеминг поседя известно време, втренчен във въпросната забележителност на

картата на Юта. След още няколко минути изключи настолната лампа с длан, която

никой друг не видя да потреперва. След два часа изключваха светлините навсякъде, с

изключение на болницата, разположена в някогашния магазин на „Гап“, и тогава

молът щеше да бъде обхождан от войници с фенерчета. Поседя в тъмното, замислен

какъв е бил родният му град Сиатъл и в що за руина се беше превърнал днес.

Предполагаше, че и останалата част от света е в същото състояние и как изобщо би

могла да се върне към някогашното си положение? Без връзка с никого навън

нямаше и начин да се узнае. Дали всички ядрени електроцентрали са били

изключени по правилата, или няколко от тях са били изоставени и са се стопили, без

хора да контролират охлаждането им? Ами стотиците хиляди - милиони? - „изроди“,

както ги наричаше капитан Уолш, търчащи на свобода сред руините на градовете?

Дори ако войната приключеше, какво щеше да стане с тях?

А и дали съдбата на Земята зависеше от хлапето, стояло допреди малко пред

него?

Ако обаче... ако все пак беше възможно... то майор Флеминг нямаше да бъде

човекът, застанал на пътя му.

За тази работа и бездруго имаше предостатъчно алчни и хищни твари.

ДЕВЕТНАДЕСЕТ

Итън откри, че и до тоалетната не може да иде, без войникът да върви по петите

му. Нямаше течаща вода, така че в облицованата със зелени плочки баня между

някогашно „Абъркромби“ и „Американски орел“ вместо писоари стояха алуминиеви

кофи и черни пликове за боклук - вместо тоалетни чинии. Вонеше до небесата, но

поне имаше тоалетна хартия. Войникът отклони очи, докато Итън си вършеше

работата, но когато приключи, младият редник отново го зяпаше неотклонно.

Лампите в тази част на мола още светеха и генераторите работеха. Множество

хора обитаваха палатки, нарове и спални чували. Тук- там играеха на карти или

домино, четяха, говореха или се молеха, а някои просто лежаха и се взираха сляпо в

стените или в тавана. Дечица се забавляваха с играчки, взети от „Лърнинг сентър“

или „Дисни Стор“. Както и в „Пантър Ридж“, тук бяха събрани хора от всички

възрасти и поне на пръв поглед- от всякакви раси: същинска топилня в тази „Земя,

21

която е била на изобилието“ . Изглеждаше, че молът е бил разграбен в първите дни

на войната, понеже някои от прозорците бяха разбити отвън и всички магазини за

дрехи и обувки представляваха празни дупки - дори манекените бяха съблечени до