Робърт МакКамън - Границата

Над сърцето му се бяха появили релефни сребристи татуировки. Не бяха големи,

но изпъкваха ясно на фона на черната синина.

Бяха общо четири, изписваха

Джей Ди се наведе да погледне отблизо.

- Итън, може ли да ги пипна?

- Да, сър... - същият въпрос, който зададе и Ники, - Няма проблем.

Докторът прокара пръсти по символите. При докосването му те станаха малко

по-ярки. Итън не усещаше болка - всъщност не усещаше нищо. Стори му се, че се

оформя и пети символ - бледо сребърно очертание, което се надигаше от тъмната

околност, но все още беше невъзможно да се види формата му.

- Имаме доста да ви разказваме за този младеж - обади се Оливия. Усмихна му се

слабо и след това се обърна към капитана да добави: - Той е нашият герой.

Итън пусна ризата си. Чувстваше се по-скоро като изрод, отколкото като герой.

Вече можеше да сподели с Ники, че сега и той си има татуировки... само дето нямаше

представа как са му направени.

- Добре - каза капитанът. Повтори: - Хубаво.

Стори му се потресена, както и беше.

- Хайде да идем при доктора. Ще доведа майор Флеминг и ще изслушаме

историята ви. Виждала съм куп изроди наоколо, но това тук... хубаво, де! - тя

премести фенерчето да надзърне в очите на Итън. Задържа погледа му за няколко

секунди, докато обхождаше лицето му с лъча, после го изключи. Заяви: - Трябва да

внимаваме, хора! Джъги! - подвикна на един от войниците. - Я ела насам и си вземи

пушката. Бързичко!

Дейв кимна. И той би сторил същото. Потупа Итън по гърба.

Момчето под охрана пресече паркинга заедно със спътниците си.

„Моите защитници“ - помисли си той. Или той беше техен защитник? Започна да

ръми леко, дъждът мазнееше по кожата. В далечината проблесна червена светкавица

- ивица светлина, запътена нанякъде. Поставен в средата на групата, между капитан

Уолш и приятелите си, Итън влезе в осветения участък от мола и сред група

любопитни зяпачи - всички слаби и изтощени от неспирната война - осъзна, че се е

впуснал в пътешествие в непознати земи, което на всяка цена трябваше да завърши.

* * *

- Виждам го - заяви майорът.

Гледаше една от картите на отворения на бюрото пред него атлас. Вдигна поглед

към Итън, Оливия, Джей Ди и капитан Уолш. Раната на носа на Дейв беше

почистена, дезинфекцирана и превързана. Изкълченият глезен на Джей Ди беше

пристегнат с плътна марля и болката - намалена с две таблетки тиленол.

Захранването на осветлението в сградата идваше от аварийните генератори на

търговския център и няколко слънчеви батерии, намерени от войниците, докато се

окопаваха тук, след като мъглявите и горгоните бяха разрушили по-голямата част от

Денвър преди около година. Настолната лампа на майор Флеминг озаряваше с езеро

от светлина Юта, но майорът не изглеждаше по-просветлен.

Беше висок, широкоплещест и все едно роден за военна служба. Беше изгубил

доста килограми през последната година, но загубата само го бе направила още по-

корав, както бе станало и с мъжете и жените под негово командване. Беше плешив,

но щателно избръснат, с чифт гъсти кафяви вежди и стоманено сиви очи под очилата

с телени рамки. Беше на четиридесет и две, но мрежата врязани в лицето му дълбоки

бръчки го състаряваше с поне десетилетие.

- Значи нямаш представа какво има там? - обърна се той към Итън. - Всъщност не

знаеш дори дали там има нещо.

- Не, сър - отвърна кротко момчето.

- Какво? - Рей Флеминг от едно време не обичаше да му говорят тихичко -

харесваше да чува и да бъде чуван.

- Не, сър, нямам - отвърна Итън, - но вярвам, че трябва да отида там. Това е

всичко, което мога да кажа.

- Взе ли кръвна проба? - обърна се майорът към д-р Хернандес, който стоеше в

ъгъла.

- Да, сър. Нормална е, група А положителна. Дробовете му са добре, сърцето му е

във форма, кръвното му налягане също е в норма. Във всяко друго отношение е

нормално четиринайсет- петнайсетгодишно момче.

- Някой от групата да се е провалил на изпитанието?

- Нито един.

Итън изсумтя толкова тихо, че никой не го чу. Е, поне горгоните бяха

усъвършенствали маскировката си. Бяха създали изкуствена кръв и органи, които

можеха да минат за човешки. Бяха създали свой собствен „Видим човек“ в реални

размери, само че видим само за него. Зачуди се колко ли души са били разпорили с

хирургическите инструменти горгоните, преди да докарат точния химически състав.

- Ако разполагах с по-свястна лаборатория, можех да се справя и по-добре -