Робърт МакКамън - Границата

Дейв каза на Оливия:

- Аз ще ида...

Стрелна с поглед мрачния Итън, след това огледа и останалите пътници. Някои

хлипаха, но повечето просто бяха в шок. Видя Джей Ди, който с помощта на Джоуъл

Шустър и Диего Каравацос се опитваше да направи нещо за Гари Рууса, макар да

беше очевидно, че приятелят им се е измъкнал от лудницата на войната вярно, по

най- гадния начин, но все пак я бе напуснал. За турникет на отхапаната ръка на

Аарън Рамзи беше използван колан, а две жени се занимаваха с раните на Лила

Конти, която, за съжаление, беше сериозно пострадала.

Итън забеляза, че горгонът не е помръднал. Дейв щеше да мине покрай него на

излизане от автобуса. Нареди: „Погледни ме!“

Горгонът се извърна.

„Докосни този човек и ще умреш“ - каза наум Итън. Не беше съвсем сигурен как

го е постигнал... но нямаше и капка съмнение, че може да пожелае тази твар да се

взриви точно както бе направил на кайма и горгонския пилот, и за демонстрация с

мъглата на сребристите си пръсти изпрати образ от онзи миг в главата на горгона.

Съществото не помръдна, а суровото му, безизразно лице не издаваше нищо.

Дейв мина покрай Джак Воуп и излезе от автобуса, когато Хана отвори вратата.

Магистралата представляваше хаос от сиви тела, някои полуразмазани и все още

опитващи се да пълзят и да избягат.

- Остави оръжието си на капака и стой в светлината на прожектора - нареди

жената с мегафона.

Той се подчини на първото изискване, а спази и второто, докато си подбираше

път между зловещите детайли от пейзажа- сиви ръце, крака, торсове и глави.

Близо до надстройката на бронетранспортьора се отвори люк. Оттам се измъкна

дребна фигурка в армейски камуфлаж и с маслиненозелен шлем със слушалки и

микрофон. Прожекторът се измести с няколко градуса встрани от лицето на Дейв, но

войникът включи малко фенерче и го задържа насочено към него.

- Чудесна стрелба - похвали Дейв. Изпитваше огромно желание да се свлече в

разтреперана топка в краката на войника, но се постара да задържи страха далеч от

изражението си и треперенето - от гласа си, което беше доста трудна задача след

последните няколко минути.

- Не бях аз на спусъка - уточни жената, която се беше обърнала към него по

мегафона. - Ще предам комплимента на Джъги. Има ли жертви?

- Един загинал. Един с почти отрязана ръка и жена с рани по лицето. Но имаме

много ранени на борда, сред тях - и в лошо състояние. Можете ли да ни помогнете?

- Прието - тя не се обръщаше към него, а говореше в слушалките си. - Добре, как

се казваш?

- Дейв Маккейн.

- Следвай ни, Дейв. Ще караме полека и ще държим пръст на спусъка. В този

град има хиляди от изродите. В онова, което е било град навремето. Качвай се!

С тези думи новата му позната се обърна към бронетранспортьора точно когато

нещо, пулсиращо в яркосиньо, изпищя през небесата на около миля височина,

следвано от четири червени огнени топки, които се въртяха една около друга като

атоми в молекула. Жената войник дори не вдигна глава.

„Добре дошли в Денвър“ - помисли си Дейв. Толкова се радваше да види

американски войник с огнестрелна мощ, че искаше да се разреве от облекчение, но

не беше редно това да става пред свидетели, така че докато подбираше пътя си

обратно през сивата градина на смъртта, избърса влагата от очите си с опакото на

дланта си.

Прибра си узито от капака на автобуса. Качи се вътре скапан до мозъка на

костите си, но наясно, че трябва да остане в съзнание още малко.

ОСЕМНАДЕСЕТ

В небето наистина грееше сияние. Под него навремето бе имало голям търговски

център. Сега представляваше крепост, в сравнение, с която „Пантър Ридж“

изглеждаше като кукленска къща.

Целият район, с изключение на пътя навътре, беше обграден с рула бодлива тел.

Зад нея имаше барикади от талпи и отвъд тях- двайсет фута висока стена от тухли,

камъни, парчета назъбен метал, счупени бутилки и всякакви други здрави, остри и

гадни строителни материали. Сред бодливата тел лежаха гниещите трупове на

двайсетина сиваци. Неколцина бяха разплескани до сиво желе на пътя.

Наблюдателници с плоски покриви и картечници се издигаха на равни разстояния

по цялото протежение на стените. Работеха генератори, които захранваха двата

прожектора,

проследили

бронетранспортьора

и

училищния

автобус

при

приближаването им. Огромна, покрита с метални шипове порта се вдигаше нагоре на