Робърт МакКамън - Границата

вериги - досущ като в средновековен замък. Отвориха я, за да минат под нея

превозните средства, и след това я спуснаха обратно на мястото й.

В част от мола имаше осветление. На паркинга бяха паркирани доста коли и

няколко военни камиона, както и втори бронетранспортьор. Докато Хана следваше

първия към очевидно главния вход на мола, тя - също както и Дейв, Оливия и Итън -

видя да ги чакат група посрещачи в състав от десет войници с пушки. Мнозина на

борда на автобуса хлипаха от облекчение, но Итън следеше и горгона, и човека,

който според него се бе опитал да го докопа. Човекът се беше настанил на една от

седалките и крепеше видимо пострадалата си дясна ръка, докато горгонът почти не

беше помръднал по време на пътуването от магистралата до това убежище.

Плешивият господин, който беше останал сгушен на пода недалеч от Хана, също

беше човек, каза си Итън, но долавяше от него някаква странна вибрация и видя в

съзнанието му просмукана с ужас смес от мрак и неясни плъзгащи се силуети.

Мъжът с ранената ръка непрестанно се озърташе към Итън и след това гушваше

нежно ръката си. По лицето му бе избила пот. Дали пръстите му бяха счупени, зачуди

се момчето. Беше протегнал сребърната ръка на разузнаване и се натъкна на

непробиваема сфера, която сякаш защитаваше мислите на мъжа - минало, настояще

и бъдеще. Сферата беше фосфоресциращо синя и толкова ярка, че изгаряше

мисловното око. Наложи му се да изтегли сребърната ръка, но вече знаеше... Този

човек по някаква причина помагаше на горгоните и те закриваха ума му с огромна

мощ, понеже... Защо ли?

Понеже, каза си Итън, докато плъзгаше поглед от горгонската пешка към

горгона и обратно, не искаха някой като него да види на каква мисия всъщност е

тръгнал мъжът.

„Има някаква връзка с мен“ - реши Итън. Мъжът се беше опитал да го докосне с

ръце. Какво ли щеше да се случи, ако беше успял?

Беше на косъм да спомене на Дейв. Да каже, че сигурно ще е най- добре тези

трите твари да бъдат изхвърлени от автобуса или пък предадени на човека, който

командва тази крепост. Но си помисли, че ако го стори, на горгона може да не му се

хареса... а засега държеше пришълеца под контрол. Те искаха нещо, което сигурно

беше много важно, за да използват всичките тези маскировки на тялото и ума.

„Мен ли?“ - запита се момчето.

И си отговори: Да, мен .

Автобусът спря. Хана отвори вратата. По стъпалата веднага се качиха двама

войници с пушки, за да покрият пътниците. Последва ги латиноамериканец с черна

козя брадичка и набола коса. Носеше цивилни дрехи и в джоба на кафеникавата си

риза имаше писалка.

- Кой командва тук?

- Ами... предполагам, че все още аз - каза Оливия. - Аз съм Оливия Куинтеро.

- Добре. Аз съм д-р Хернандес. Тук има ли други доктори?

- Ето ме тук, Джон Дъглас - отговори Джей Ди. - С все изкълчения си глезен.

Джеферсън Джерико нямаше избор, освен да вдигне ранената си ръка.

- И тук. Джеф Къшман... с няколко счупени пръста, струва ми се. Известно време

май ще ми е трудно да върша работа...- хвърли кос недоволен поглед към Дейв

Маккейн, но наум си помисли, че това го е спасило от разкриване... Как ли обаче

щеше да се отрази на задачата му?

- Възнамеряваме да свалим първо най- тежко ранените - заяви Хернандес. -

Разчистете пътеката, доколкото е възможно, и да се захващаме със задачата! - той се

намръщи при вида на мъртвия сивак. - Не... първо нека махнем оттук този боклук.

Разтоварването започна. Дойдоха още войници да помогнат за ранените.

Погрижиха се за трупа на Гари Рууса, както и за ранените Лила Конти и Аарън Рамзи.

Докато го вдигаха, Били Банкрофт ругаеше като пиян моряк, но го заведоха навътре

в мола, където, както д-р Хернандес бе обяснил на Оливия, беше устроена полева

болница с предостатъчни запаси лекарства. След това жената войник, която се

намираше в бронетранспортьора, се качи на борда на автобуса и си свали шлема, под

който се подаде копа рижаво-кестенява коса, на цвят като последните почервенели

есенни листа. Беше на около тридесет и пет и имаше сурово, но със силна челюст

лице с високи скули и тъмносини очи. На униформата й беше изписано „кап. Уолш“.

Итън проследи как тя спира на три фута от горгона, който безизразно се взираше

в нея и примигна няколко пъти с очи. Момчето долавяше скритата в тварта мощ, но

не и непосредствена заплаха. Дали да каже на Дейв, или пък не - запита се той. След