Робърт МакКамън - Границата

Итън откри, че може да съсредоточи вниманието си върху Дейв, да формулира

мисли и металната стена си остава твърда. Пръстите започваха да човъркат по-

настоятелно и все по-силно, но не можеха да пробият през нея.

Канеше се да каже „Мъжът с черната брада е горгон“, но се сдържа. Вместо това

си представи своята ръка, само дето тя сияеше в сребърно, имаше дълги пръсти и

беше по-тънка от дланта, окачена в края на собствената му китка. Представи си тази

грейнала в сребърно ръка да се пресяга като пружина от мъгла край Дейв и Оливия и

дългите тънки пръсти да проникват в главата на съществото, което носеше черна

брада, а след това да пробиват през сътворения от извънземни череп от неизвестен

материал, и видя...

...ширнало се блато с жълти и кафеникави дървоподобни израстъци, щръкнали

през супата от влажна мъгла. Стеблата им донякъде напомняха на кактуси, само че

покрити с кожа, по която се надигаха и спадаха назъбени шипове, сякаш

растителността дишаше миазмичния въздух. Хищни птици със сива плът и дълги,

пълни със зъби човки се рееха из облаците и връхлитаха върху твари, напомнящи

раци и змиорки, пързалящи се през червеникавата течност, която се люлееше не като

вода, а като живак. След това сцената се смени... Прескочиха кадри, като че филмът

внезапно е превъртял напред... И ето че под двойните луни се издигаше масивен град

с хиляди ниски, наклонени сгради като изваяни колиби от кал, но създадени от

извънземен ум и сътворени с извънземни инструменти. Сини кълбета светлина

кръстосваха напред- назад из града, озарявайки силуети, които не толкова крачеха, а

по-скоро се плъзгаха през тесни улички.

Ново превъртане на кадри и промяна в сцената... И ето я потънала в мрак пещера

- място, където бучаха машини и добиваха форма странни и страховити за окото на

земните жители същества. Итън имаше усещането, че се намира дълбоко под земята,

може би в нещо подобно на гнездо, което сега се превръщаше в окъпано от

примигваща синя светлина скривалище за сенки - място за овеществяване на идеите

на бойци, вечно търсещи нови и по-мощни оръжия за масово разрушение; място на

могъщество, непознато на човешкия ум, където стените дишаха с изкуствен живот и

бяха нашарени в цветовете на военните им кораби.

В нервния център на пулсиращите машини и проблясващата синя енергия

стоеше създание, което сякаш махаше на Итън с люспеста, петоноктеста лапа -

силует, загърнат в торбеста черна роба. Над робата се издигаше неясно осветена,

обгърната от сенки глава с лице, от което Итън се препоти, макар и да знаеше, че

само разглежда картини в ума на горгон, и на това лице блещукаха чифт тесни очи с

хипнотизиращи, червени вертикални зеници, които, немигащи, го придумваха наум

да се приближи повече, още повече, докато не бе привлечен толкова близо, че видя

подобната на кобра усмивка, която разкриваше остри, влажни зъби и усети

вкочаняващия ужас, който спокойно би могъл да превърне човек в камък.

Не можеше да издържа повече. Измъкна се, но не беше лесно сякаш се опитваше

да изтегли сребърната ръка от буца лепкава кал.

Усещаше огромната сила, сгушена в горгона, който стоеше само на няколко

крачки от него и с Дейв и Оливия помежду им. Предусети кошмара, който можеше

да сполети всички в автобуса, и че съществото е способно така щателно да

разпердушини превозното им средство, все едно е детска играчка. Но докато очите

им бяха втренчени едни в други, Итън долови внезапна странна мисъл, която

проникна през страха му и почти без негова власт се процеди през металната стена и

се насочи към горгонския мозък. Тя гласеше: „Мога да те смажа“.

Горгонът примиг, примиг, примигна.

- Хей - възкликна Хана внезапно. - Май виждам светлина! В небето има сияние

над...

Нещо се блъсна в дясната страна на автобуса с пронизително тупване .

- Какво, по дяволите...? - изгуби нишката на мисълта си шофьорката. Леко

завъртя волана насам-натам. - Какво ударихме?

Дребен, гъвкав силует изпълзя по стената на автобуса и залепна за един от

прозорците някъде около средата. Сред пътниците се възцари смутена тишина.

Пръстите на ръцете и краката на съществото се бяха сплескали до вакуумни

прилепала. То приличаше на девет- десетгодишно момче, облечено в оръфани

парцали и с напълно плешива и обезформена глава, с очи, потънали толкова

дълбоко в лицето, че изобщо не се виждаха. Съществото беше сиво като пепелта на