Робърт МакКамън - Границата

жената. Видя русокосо копеленце на може би деветнадесет с увит около главата

окървавен парцал и мътен поглед, но не беше издирваното от тях момче. Спомни си

как звездната кучка му казва: „Ще познаеш момчето, когато го видиш, мой Джефер-

сине“, докато потъваше в наркотичен сън в онази неистинска стая във фалшивото

френско имение. Почуди се дали в този сън към стимулатора на болка във врата му

бяха добавили и някакво сензорно устройство, понеже беше абсолютно сигурен, че

младият господин с раната на главата не е момчето. Не виждаше никого другиго,

подходящ за тази роля, значи то се намираше някъде по-назад. Момчето обаче без

съмнение беше тук - иначе Воуп нямаше да поиска да спре автобуса. О, да, тук беше.

Когато му се отвореше подходяща възможност, Джеферсън щеше да го разпознае.

Надяваше се само горгоните да го телепортират далеч от обсега на узито, преди

Маккейн да успее да свали предпазителя.

- Една глътка и я предаваш нататък - предупреди Дейв.

- Става - Джеферсън връчи тубата на Раткоф, който шумно отпи.

След това настъпи моментът, когато Бърт завинти червената капачка и предложи

водата на Воуп, а горгонът просто си стоеше и я зяпаше, все едно в тубата се плиска

половин галон мъглявска пикня.

- Не искаш ли да пийнеш, Джак? - попита Джеферсън с глас, натежал от

загриженост за събрат и спътник, изгубил здравия си разум. - Ето, нека ти я отворя! -

Наясно беше, че го гледат не само Маккейн и жената, но и другите пътници. Свали

червената капачка и каза като на нещастен имбецил. - Отвори си устата, Джак!

Воуп вдигна ръце. Взе тубата. В дълбините на черните му очи май

- Знам какво да правя. Идиот!

Горгонът наклони тубата към отворената си уста така, както беше виждал да

правят хората. Само Джеферсън видя тварта да трепва за момент, сякаш течността

имаше ужасен вкус, да отпива малко количество и да го оставя полека да изтече от

ъгълчетата на устата в черната брада.

Воуп върна тубата обратно на пастора, който завинти капачката и я предаде на

Оливия.

- Благодаря от сърце - каза, рискувайки искрица от южняшкия си чар, но не

толкова, че да подпали нечий задник. Автобусът наближаваше завоя към

Междущатска 25. Джеферсън забеляза, че оръжието на Маккейн се е отместило от

семейните му бижута. Каза на Оливия: - Не се съмнявам, че сте преживели много

изпитания! Също като нас. Също като всички.

Тя кимна:

- Радвам се, че се появи. Ще помогнеш на Джей Ди за някои от ранените ни,

когато намерим лекарства. Той е нашият доктор.

- Хм... естествено.

Надяваше се да не се е забавил прекомерно с реакцията.

На около петнайсет фута от Джеферсън Джерико, застанал сред другите

оцелели, които се бяха хванали за кой каквато опора може да докопа, докато

автобусът завиваше по Междущатска 25, Итън не виждаше тримата новодошли

заради натиска на тълпата около себе си, но пулсът му се учести и плътта на гърдите

и гърба започна да го досърбява. „Насинените части“ - помисли си той.

Мисълта го връхлетя съвсем, съвсем ясна: беше се задействала аларма.

„Но защо“ - запита се той.

Не беше успял да види тримата новодошли, но вътрешно беше убеден, че не са

онези или онова, което изглеждат. Първият му импулс беше да предаде напред

желанието си да говори с Дейв, но след малко се отказа от идеята. На Маккейн

нямаше да му е лесно да се добере през тълпата до него, щеше да се наложи да

остави без надзор Оливия и каквито и да бяха онези „хора“... а и те също може да

имаха аларми. Ако техните се задействаха, щяха да... какво? Да направят автобуса на

парчета и да избият всички?

„Не - помисли си Итън. - Не са дошли с подобни намерения.“

Сигурен беше, че имат някаква неизвестна за него причина, но тя не е свързана с

разрушаването на автобуса. Каза си, че е най-добре да изчака. Да си даде време, да

огледа тези тримата и да се опита да ги оцени.

Сърцебиенето му започна да се забавя и гъделичкането изчезна, което беше

добре, понеже едва-едва можеше да шава сред натъпканите около себе си хора и не

беше най-подходящото място да започне да се чеше. Запита се какво ли ще стане, ако

си вдигне ризата и вземе да играе на сребърни кръстчета и нулички на черната дъска

на гърдите си.

Ники все още го наблюдаваше от мястото си малко по-назад. Усещаше върху

себе си погледа й да пробива черепа му в търсене на отговори. Знаеше, че не й е

лесно да пази в тайна онова, което беше видяла. Всеки момент можеше да се предаде