Робърт МакКамън - Границата

- Реджина беше изнасилена и убита в едно мазе от луд, който ме удари с лопата

по главата и се опита да ме погребе жив. Когато изпълзях оттам и извадих пистолета

си, използвах последните куршуми за него. Ейми просто си отиде. Изгуби воля за

живот след смъртта на майка си. Да искаш още подробности, господинчо? - Той

насочи цялата мощ на харизмата си към жената, за която предполагаше, че ще се

поддаде по-лесно на умилостивяване от твърдоглавеца. - Казвам се Джеф Къшман.

Това са Бърт Раткоф и... - „не прави пауза“, нареди си - Джак Воуп.

Не се беше изкатерил по стълбицата на този свят благодарение на бавна мисъл

или плахост при скрояването на измислици, които прилягат на целта му, а и с две

обърнати в негова посока дула мислите му препускаха със стотици мили в секунда.

Възнамеряваше да остане сред живите колкото се може по-дълго. Погледна към

Воуп и го стрелна не с измислица, а с пронизваща мисъл, силна като шамар в лицето:

Мигай, идиот такъв !

Воуп отвърна на погледа му. Сигурно все пак разгада помислите му, понеже

внезапно започна да мига, все едно очите му бяха пълни с мушички или имаше

възможно най-гадния лицев тик. „Забави малко - помисли си Джеферсън. - Веднъж

на всеки седем-осем секунди!“

Надяваше се, че горгоните са достатъчно умни да разбират земното време, но

може и да не бяха.

- На него пък какво му има? - попита Дейв. Беше забелязал как чернокосият мъж

започва да мига, все едно очите му парят. Като изключим това, лицето му си стоеше

безизразно.

- Джак още е в шок - обясни бързо Джеферсън. - Той също изгуби семейството

си.

Мигането продължаваше неконтролируемо. Дейв си каза, че мъжът е напът

всеки момент да получи пристъп.

- Не може ли да говори?

- Трябва му време да се съвземе. Ще се оправи. Успокой се, Джак, сред приятели

си!

- Приятели ли ? - изуми се Дейв. - Това пък откъде го измисли?

Джеферсън си спретна изражение, което трябваше да изглежда отчасти

драматично и отчасти - наранено. Попита жената:

- Ще ни помогнете, нали? Моля ви, кажете, че няма просто да ни изоставите!

- Аха - обади се Раткоф, успял да се вземе в ръце и да осъзнае, че трябва да следва

насоките на Джеф, за да се качи на автобуса и да свърши каквото изискваха от него

горгоните. След това най-сетне щеше да може да се върне в Микроскопски поляни. -

Не ни изоставяйте, става ли?

Оливия ги огледа внимателно. Джак Воуп беше приключил скоростното

примигване и изглежда се владееше по-добре, но въпреки това... лицето му беше

лишено от всякакво изражение също като нарисувана маска. Тя каза:

- Дейв, да поговорим! - и махна на спътника си да се приближи по-плътно до

автобуса.

Дейв нямаше намерение да обръща гръб на тези тримата, така че отстъпи

заднешком, като през цялото време стоеше нащрек и готов за всякакви номера.

Оливия тихичко каза:

- Не можем да ги оставим. Налага се да...

- Да ги вземем с нас ли? - прекъсна я Дейв. - Че защо? Не ги познаваме, защо да

ни пука?

- Понеже са човешки същества и са загазили, ето затова. Никога не сме

отказвали прием на хора в „Пантър Ридж“.

- Разбира се, че сме. Убивахме онези, които не бяха истински хора. Откъде да

знаем, че тези тримата са? Ами този тип Воуп? Направо тръпки ме полазват от него.

Изглежда така, все едно всеки момент може да откачи... - Дейв поклати глава. -

Оливия, не можем да ги тестваме с разтвор. Няма начин да разберем дали са

истински хора, или не.

Джеферсън видя мъжа да поклаща глава - камъкът не помръдваше. Побърза да

вметне:

- Може ли да попитам накъде сте тръгнали?

- Към Денвър - отвърна Оливия. - Имаме една камара ранени на борда и се

опитваме да намерим лекарства за тях.

- Може би ще съм в състояние да помогна - заяви продавачът, който вече беше

намислил историята си, когато чу думата „ранени“. - Аз съм доктор... - и реши да

придаде на лъжата повече плътност. - Бях кардиолог в Литъл Рок.

- Ходил съм в Арканзас - обади се Дейв, на свой ред използвайки лъжа. - Кой

беше президентът, дето им е бил губернатор?

- Уилям Джеферсън Клинтън - обади се Леон Къшман.

Беше приел името „Джеферсън“ благодарение на точно този човек, след като

получи подписана снимка на самия себе си, седемнадесетгодишен, ухилен

политически доброволец, застанал между Бил и Хилари на банкет за дарителско

набиране на средства. Никога нямаше да забрави думите, с които Клинтън се обърна