Робърт МакКамън - Границата

ли е?

Воуп се извърна встрани и вторачи поглед в далечината.

- Боите се - продължи Джеферсън. - И това сигурно означава... че е маскиран

мъгляв?

- Не извличам смисъл.

- От враговете ви . Както и да ги наричате. Той е врагът, маскиран? Сигурно е

постигнал нещо наистина... - значително , щеше да каже, но се усети навреме - лошо ,

за да ви бръкне в... да й бръкне дотам, че да поискате да го пипнете в ръчичките си.

Така де, моите ръчички. Какво е сторил? Убил е няколко дузини...

- Спипай любопитството - прекъсна го горгонът, - иначе ще ти дам болка. Сега се

движим.

Той закрачи нанякъде, а Джеферсън и Раткоф усетиха леко остро пробождане

отзад над плешките си и бяха принудени да го последват.

Пасторът си каза, че няма да доживее до края на мисията. Ако хлапето се

окажеше мъгляв с маска, то сигурно беше един вид войник от специалните части, а

ако горгоните се бояха от него... нямаше начин да се каже какви разрушителни сили

е в състояние да развихри тъй нареченото „хлапе“. Да положи ръце на командос

мъгляв и да очаква да го прехвърли обратно в Горгонленд за малко разпит с

мъчения? Да, бе. Първото, което щеше да последва, беше изпаряването от този свят

на някогашния търговец на втора ръка коли Леон Къшман - и то толкова бързо, все

едно са го гръмнали с пистолет в тила.

- Държаха ме намясто, което приличаше на предградие с малки къщурки като от

петдесетте - продължи Раткоф, докато крачеше редом с Джеферсън.

По темето му неспирно се стичаше пот, която петносваше предницата и

подмишниците на ризата му. Пасторът беше наясно, че човекът умира от ужас и има

нужда да поговори, така че просто го слушаше колкото му беше по силите предвид

неговата собствена смъртна присъда, надвиснала над главата му.

- На онова място имаше седемдесет и осем души, доведени от различни части на

Щатите. Наричаме го...

- Мравешката ферма? - предположи Джеферсън.

- А? Не. Микроскопски поляни му викаме. Знаеш ли защо?

- Защото постоянно имате чувството, че ви наблюдават отгоре?

- Аха, точно така. Но си имахме всичко нужно за живеене. Ток, вода, коли, които

не се нуждаят вече от бензин или масло... и времето не се променя никога. Като че...

винаги е ранно лято. Но да ти кажа ли нещо наистина странно?

„Не можеш да си тръгнеш оттам“ - помисли си Джеферсън.

- Не можеш да се махнеш - каза Раткоф. - Може да караш и да караш, и да се

правиш, че отиваш някъде... но внезапно завиваш зад поредния ъгъл и се озоваваш

точно там, откъдето си тръгнал. Шантаво, а?

- Да - каза Джеферсън. Мравешката ферма, Микроскопски поляни... чудеше се

как наричат затворите си японците, руснаците, норвежците и бразилците. Горгоните

изучаваха хората точно както старателни учени изучават насекомите. Чудеше се също

и какво са сторили на Раткоф, след като са го разглобили на съставните му части, и

какво са добавили, че да стане толкова ценен за тази малка врътка. Надяваше се да

не узнае никога.

- Липсват ми звездите - додаде Раткоф с тих благоговеен глас. - Ние с татко...

преди много години... често излизахме да спим на къмпинг в задния ни двор в

Джърси. Вдигахме палатка. Аз бях бойскаут, ако щеш вярвай. Та след като си

приготвехме хотдога и пийнехме „Индианска кръв“ - така баща ми наричаше коктейл

от гроздов сок, пепси и бира от корени - казвахме лека нощ на мама, когато излезеше

на задната веранда, и после си лягахме. Само мъжете. Сещаш се...

- Ясна работа - отвърна Джеферсън, чийто спомен за баща му включваше дъх с

ухание на евтино уиски, крива усмивка на отпусната физиономия и празното

обещание на търговеца, че утре денят ще е по-добър.

- Но... като превалеше полунощ - продължи Раткоф, - всеки път изпълзявах от

оная ми ти палатка и се просвах по гръб, втренчен нагоре да броя звездите. И там,

където живеехме... се виждаха ужасно много. Просто греят ли, греят като реки от

светлина. По онова време си мислех, че съм най-големият късметлия сред хлапетата

по света. Само че сега... когато изляза в задния си двор и легна в тъмното... не

виждам никакви звезди. Нито една сред целия онзи мрак. Баща ми умря преди

няколко години и мама взе апартамент в Сарасота. Обадих й се онзи първи ден да се

убедя, че е добре. Исках да хвана самолет натам, но нали знаеш, че всичките полети

бяха спрени. Казах й да се добере до някой от лагерите, дето ги устройваше

Националната гвардия. Тогава последно се чух с нея. Надявам се да е успяла. Смяташ