Робърт МакКамън - Границата

От купето на претъпкания с последните обитатели на „Пантър Ридж“ автобус

Итън чу три изстрела. Никой не повдигна дума за тях и когато Дейв помогна на Джей

Ди да се качи, никой не зададе излишни въпроси. Последна влезе Оливия - с

кръвясали очи и такъв вид, все едно за изминалия ден върху плещите й са се

стоварили двайсет години мъка и отчаяние, което, както Итън си каза, всъщност не

беше лъжа. Той остана прав, за да могат да седнат други. Мерна за момент Ники,

която стоеше още по-навътре към дъното и го пронизваше с поглед, но бързо

отклони очи.

Ужасното беше... че самият той знаеше за промените. Превръщаше се в нещо

непознато... в някакво кошмарно създание... И ако изобщо е бил човек

първоначално, то явно противоречеше на поуката от макета на „Видимият“, понеже

предполагаше, че е загинал при експлозията в онзи мол, и за доказателство служеха

синините му, но все още не беше мъртъв - не и със смърт, каквато познаваха човеците

- и сега контузиите му започваха да говорят на друг език, с езика на среброто.

- Всички да се хванат за нещо или за съседа си - обади се Хана, докато се

наместваше зад волана.

Завъртя ръчката, която затваряше вратата, както сигурно беше правила хиляди

пъти. Запали двигателя и той взе да чука и да се оплаква, но после колелата се

завъртяха и пътниците напуснаха „Пантър Ридж“, подминаха стената и обкованата с

листове метал порта и излязоха навън в жестокия свят на космическа война -стъпиха

напът, който водеше на юг към Денвър и да се надяваме, към аптеки или болници,

които още не са били ограбени. И както мнозина хранеха надежда - път, водещ към

някакво спасение от лудницата, обхванала Земята, към някаква сигурност, каквато и

да бъде тя. Джей Ди, седнал с опънато пострадало коляно, се взираше в нищото.

Итън забеляза, че сините му очи са влажни - преди горяха съвсем ясни, а сега бяха

замъглени и помътнели.

Подминаха изгоряло каре къщи с такъв вид, все едно през него се е вихрила

огнена буря. Итън забеляза Ники да се взира и предположи, че там навремето е бил

домът й, а сега на негово място се търкаляха само пепел и кости както навсякъде по

света.

- Виж ти, виж ти! - възкликна Хана. Говореше на Оливия и Дейв, който се беше

изправил точно до нея. Автобусът ръмжеше и се клатушкаше. - Трима пичове вървят

към нас по пътя. Единият ни маха с ръчица. Да спрем ли, или да карам право през

тях?

И Дейв, и Оливия ясно различаваха тримата, които крачеха в средата напътя

пред автобуса. Онзи в средата размахваше ръце. От едната му страна се движеше едър

тип с дълга черна коса и брада, а от другата - оплешивяващ господин с бяла риза

точно като излязъл на следобедна разходка банкер, само дето беше мръсен и се

олюляваше.

- Да ги газя ли? - попита Хана. - Да не поемаме рискове?

Не беше отместила крак от газта.

И Оливия, и Дейв не можеха да се отърват от мисълта, че преди малко са били

екзекутирани трима души - и си го наричайте „последна милост“, ако щете - но това

не правеше решението по-лесно. Трима техни приятели, които бяха опъвали хамута

също като всички останали и накрая той ги бе смазал. В автобуса надали имаше

място дори и за още един пътник, да не говорим за трима... А и винаги имаше

вероятност да се окаже, че тези тримата само външно наподобяват хора.

Но ето ги на: застанали пред автобуса, нямаха намерение да се дръпнат, а Хана -

да настъпи спирачката, така че решението трябваше да бъде взето буквално за

секунди.

Оливия си пое дълбоко дъх, за да си прочисти ума, и го взе.

Още не се бяха превърнали в животни и определено не бяха станали убийци на

човешки същества, които можеха да получат помощ. Разполагаха с дузина заредени

оръжия, ако се наложеше. Бяха приемали предостатъчно скитници в „Пантър Ридж“.

Нима сега беше по-различно?

- Спри да ги видим - нареди Оливия. - Да чуем какво имат да ни казват. Но

дръжте оръжията подръка.

Хана отпусна газта и настъпи педала на спирачките. Автобусът се приближи до

тримата напътя и започна да спира. В задната му част Итън, застанал на пътеката

между седалките и притиснат отвсякъде с хора, не виждаше нищо, но и до него

стигна вестта, че напътя има трима души. Щом автобусът спря с недоволно скърцане,

Хана отвори вратата и насочи зловещия си пистолет над прага. Подвикна спокойно:

- Ха прекрачите границата, ха сте лапнали куршума от пушкалото ми!