Робърт МакКамън - Границата

трябва да се добера дотам. Ники... мисля, че може би е толкова важно да отида на

това място, понеже по този начин ще се сложи край на всичко.

- Край? Край на какво?

- На тяхната война. Просто казвам, че... имам чувството, че стигна ли до

планината и намеря ли причината да бъда призован натам... може да се сложи край.

Разбираш ли?

- Не - отвърна Ники незабавно.

- Итън! - провикна се от подножието на кулата Дейв. - Почти сме готови. Хайде!

- Добре. Аз също нищо не разбирам - обърна се Итън към момичето, - но моля

те... моля ... не казвай нищо за това.

- Може да се превръщаш в сивак - отвърна Ники. - Ако ти се случва нещо такова,

значи непременно трябва да сляза долу и да кажа на нашите, та да може да се

погрижат за теб, преди да потеглим.

- Имаш предвид да ме застрелят, така ли? Слушай... Дейв ми вярва. Също и

Оливия, а според мен и доктор Дъглас - поне донякъде. Казвам ти, че трябва да

стигна до тази планина, и ако това се случи... когато стане... според мен там ме очаква

нещо важно. Не знам дали е предмет, или урок , но...

- Какво, да не се смяташ за Исус или някой пророк? Един вид се предполага по

някакъв начин да спасиш паството си от... тази гадория ?

19

- Не съм Исус - възрази Итън и си помисли „Не съм дори и истински Итън “. -

Просто ми дай възможност, става ли? Ако точно сега кажеш на хората, ще ги

изплашиш. Не ми е нужно. Няма да е от полза.

- А може би е най-добре да се страхуваме от теб!

Доводите му се бяха изчерпили. Не можеше да пробие черупката й. Каза мрачно:

- Прави каквото си си наумила. Ако искаш, разкажи за мен, ако искаш - недей. Но

пак ще ти кажа... Усещам, че имам определена цел. Причина да съм тук. Може да

важи за всички ни, просто още да не знаем каква е тя. Единствените, на които искам

да навредя, са мъглявите и горгоните. Искам ги изтрити от лицето на този свят.

- Всички го искаме.

- Да, знам - Итън се принуди да отклони поглед от уплашеното и обвиняващо око

на събеседничката си. Каза й с възможно най-спокойния тон, на който беше

способен: - Възнамерявам да сляза при автобуса. Каквото искаш да правиш... направи

го.

Тя не го изчака. Смъкна се по стълбата толкова бързо, че за малко да стане

невидима досущ като мъглявите. „Уплаших шантавелката“ - помисли си момчето.

Слезе след нея в очакване на... и той не беше сигурен точно на какво. Но вече

напътваха последната група хора да се качват в автобуса и Ники Стануик беше сред

тях Не погледна назад към Итън и не заговори с Дейв, когато подмини него и

Оливия.

- Да вървим - прикани Дейв, когато Итън се приближи. - Отзад има малко място!

Започвайки от средата на автобуса и назад до края на купето, седалките бяха

свалени с помощта на комплекта инструмента, измъкнат от руините от Дарнъл

Макомбе, но въпреки това машината беше претъпкана. Тежко ранените лежаха или

седяха и обятията на свои другари. Най-мъчителното от всичко беше, че Джей Ди се

принуди да обяви трима души с прекалено сериозни наранявания и лоши счупвания

за негодни да пътуват и заяви, че смъртта им е неизбежна.

- Няма друг начин - беше казал докторът, стиснал здраво патерицата си. - Те

може да издъхнат след час-два или пък да стискат зъби още пет-шест часа, но дори не

са на себе си. Това е реалността. Не мога да сторя нищо друго за тях, освен да им

предложа избавление.

- И кой точно ще ги избави, док? - попита Дейв. - Кой ще дръпне спусъка три

пъти и ще понесе последствията ?

- Не бива да ги оставяме тук живи - отвърна Джей Ди. - В тъмното, сами.

- Мамка му - изруга Дейв. - Съвсем сигурен ли си, че абсолютно нищо не можеш

да сториш?

- Нямам да им дам дори обезболяващи. Разполагам единствено с бутилка

кислородна вода. Не мога да оправя пробитите дробове на Нийл, нито пък счупения

гръбнак на Дайна или смазаните й крака и не мога да даря Ейса с нов мозък, та да

сменя онзи в строшения му череп. Имам достатъчно много хора, на които поне мога

да помогна... но... предполагам онова, което съм в състояние да сторя, е да раздам

лекарството на милостта, понеже не искаме да изоставяме никого от другарите си

жив в ръцете на сиваците. Така че ще взема пистолет и ще ида ей-там, където лежат

те, и ще сторя онова, което понякога лекарят е призован да направи... Ще поиграя на

Господ. Вярно, несъвършен, измъчен и нищожен Господ, но все някой трябва да го

стори. А сега ме извини, Дейв, трябва да довърша обхода си.