Робърт МакКамън - Границата

подредените до стената метални шкафове и се опита да го отвори, но неговата

ключалка се оказа щракната.

- Ключовете са вътре, висят на куки с номера, които съвпадат с тези на автобусите

- тя извади револвера си. - Виждала съм да правят този номер по филмите, но

подозирам, че в реалността човек може да се простреля в главата, ако не внимава. И

двамата отстъпете назад!

Отстъплението се оказа разумен ход. За да стане номерът, бяха нужни два

изстрела и дори след тях ключалката беше по-скоро изтърбушена, отколкото

отворена, и се наложи да отскубнат от стената цялото шкафче. Но вътре имаше

ключове с номера точно като на намиращите се отвън автобуси. Следващият проблем

не ги накара да чакат дълго - прояви се, щом започнаха да отварят капаците и да

заничат към двигателите - всяка машина имаше по два големи, масивни

акумулатора, и двата разтекли се с жълти серни налепи и вероятно отдавна предали

богу дух.

- Дявол го взел! - разбесня се Дейв при този сблъсък с реалността. - Така няма да

стигнем доникъде!

- Добре, синко - обади се Хана малко по-спокойно. - Да не смяташ, че тук, на

паркинга, никога не е имало скапани акумулатори? Че никой не се е прецаквал и не

ги е оставял в училищния автобус по време на коледна или пролетна ваканция? Ами

цяло лято? Да, случвало се е. Държат резервни акумулатори в работилницата...

Тя посочи към дълга, червена тухлена сграда с плосък покрив и затворени

гаражни врати. Нямаше прозорци. Боядисаната в зелено метална врата над

циментовите стълби беше затворена. Дейв прецени, че ако всичките входове са

заключени, ще е адски трудно да се влезе вътре. Откъм дългата страна на сградата

имаше две дизелови колонки и стърчаща от омазания с масло цимент жълта капачка

посочваше къде се намира подземната цистерна.

- Искаш ли да спреш да си хабиш времето и да идем там да видим как са нещата?

- поинтересува се Хана.

- Аха. А ти да имаш някакви експлозиви със себе си? - Дейв погледна към

Джоуъл. - Някакви идеи да ти хрумват?

- Може да пробваме вратата - сви рамене спътникът им. -Ако е заключена, да се

опитаме да я гръмнем по метода на Хана Граймс.

- Или пък - отвърна Хана - бихме могли да обиколим от другата страна на

сградата. Тя има един-единствен прозорец и той е в кабинета на завеждащия сервиза.

Едно време гледаше към цветна леха.

- Откъде знаеш всичко това? - полюбопитства Дейв.

Тя се усмихна, а около очите й се очертаха дълбоки бръчки. Усмивката бе

посветена на спомен и Дейв си каза, че смекчава суровото й лице дотам, че да

разкрие как навремето е била почти хубава. Почти.

- Известно време Кени Рей ми беше гадже - обясни Хана. -Засадих цветята, та да

вижда по нещо приятно и когато не се навъртам наоколо.

- Значи това е причината да се пишеш и доброволка, предполагам? - попита

Джоуъл.

- Може би. Човек не знае кого може да срещне в бара в съседния квартал. Време

е да се размърдаме, приятели.

Прозорецът се намираше точно над главата на Дейв и беше счупен. Цветната

леха отдавна се бе предала пред корозивния дъжд и непостоянния климат. Дейв

предположи, че ако някой се е вмъкнал оттук, най-вероятно е излязъл през вратата,

но я е затворил след себе си. Грабител с вкус към реда в луд безпорядъчен свят.

- Да пробваме вратата - предложи той.

Докато се качваше по стъпалата, Дейв се чувстваше така, сякаш моли Господ за

услуга. Не беше религиозен, даже напротив, и ако изобщо бе вярвал в нещо, преди да

загине семейството му, това ужасно събитие бе изтрило виденията на Рая от мислите

му. Знаеше обаче, че Адът съществува. Нямаше капка съмнение. Днес Адът се

простираше навсякъде околовръст, надигнал се като цунами от собственото си

пространство и време.

„Боже - помисли си Дейв, когато достигна до горната площадка, - ако изобщо се

интересуваш от нас, какво ще речеш да ни отпуснеш малко каиша? Да се стегнеш и

да ни помогнеш?“

Имаха безумна нужда да подкарат някой от тези автобуси. Имаха нужда също и

от късмет и около осем фута маркуч, каквато и да е ръчна помпа и два нови

акумулатора. Трябваше им пробник, за да открият дали в резервоарите на автобусите

вече има гориво, че да не си губят времето с някой празен. Имаха нужда от толкова

много неща, а и толкова много хора зависеха от тях!

Но точно в момента се нуждаеха от това вратата да се отвори.

Дейв посегна към дръжката.

Несъзнателно се напрегна, предварително подготвен за разочарованието. Но