Робърт МакКамън - Границата

Помисли си добре.

Мъжът беше слаб, имаше остра брадичка и носеше очила с рогови рамки. Косата

му беше кестенява, с бял кичур точно отпред, все едно го е докоснал топнат в брашно

пръст. Казваше се... Нов-нещо си? Новак?

Учител по естествени науки.

„Да“ - съгласи се със себе си Итън. Учител по естествени науки в... какво беше

това училище? И къде се намираше то? Тази част от информацията му липсваше...

напълно изгубена. Но на бюрото пред Итън беше поставен готов за демонстрация

„Видимият човек“. Всички органи бяха оцветени, частите му - сглобени. След

няколко минути щеше да се изправи и да изнесе макета си пред класа, да извади

органите му един по един и да обясни как функционират, докато изгражда наново

своя човек... нали така? Не беше ли правилно? Или това беше изкривен сън, който

никога не се е случил?

Пред класа, хвърляйки сянка на златната слънчева светлина, вече стоеше момче

в черен пуловер с надпис със сребърни букви на предницата. Момчето беше

латиноамериканче и имаше дълга черна коса и гъсти вежди. На пуловера пишеше...

Спомни си., спомни си... моля те, спомни си...

И ето ти го надписа като видян през замъглено стъкло: „Ягуарите“.

Момчето говореше и ръкомахаше към модел... на вселената? Не... не вселената,

каквато е... А каквато някой в древен Рим си я е представял. Земята се намираше в

центъра на тази вселена. Момчето беше свързало моделчето с електрическо

двигателче и със завъртането на едно ключе показваше как боядисаните

стиропорени топчета на планетите обикалят около Земята по телчетата си.

Наричаше се „геоцентрична вселена“, припомни си термина юношата. Беше го

измислил някакъв си Клавдий. В спомена Итън си мислеше, че латиноамериканчето

- името му липсваше, липсваше - се беше справило много добре и няма да е никак

лесно да се мери е неговия успех, а непременно трябваше да вземе поне „В“ за своята

демонстрация. Проследи с поглед сянката на съученика си - тази на ръката му тъкмо

падна върху календар, на чиято страница бе написано 3 април. Представянето на

геоцентричната вселена почти беше приключило и всеки момент щеше да е негов

ред.

Итън - не, не се казваше така, името му беше съвсем различно - погледна към

часовника и видя, че е десет и четири минути. Щеше да е втори по ред, движеха се по

азбучен ред.

Азбучен ред, спомни си той. Беше първият ден от демонстрациите на проектите

по естествени науки. А латиноамериканчето се наричаше... как точно?

Фамилията му започваше... с А?

Връхлетя го като удар в корема - Алендес. Първото му име... бе, беше го изгубил.

Но Итън осъзна, че собствената му фамилия би следвало да започва с А или Б,

понеже в класа имаше двадесет и шест други ученици и...

- Може ли да се кача?

И Гари, и Итън се обърнаха към Ники Стануик, увиснала на стълбата, която

водеше към платформата. Намираше се само на няколко пръстена от изкатерването.

- Давай - каза Гари и се приближи да й помогне.

Тя се изкачи плавно и прекара минутка в отърсване на прахоляка от коленете на

джинсите си. След това отиде до Итън и се взря в пътя, а по камъчетата от звездата на

превръзката й танцуваха искрици отразена светлина. Каза:

- Много време отсъстват.

Итън кимна. Ранените вече бяха получили най-добрите възможни грижи, но тези

като Били Банкрофт просто не бяха в състояние да ходят. Имаше и неколцина на

смъртно легло, както и такива, починали, след като ги бяха извадили от руините. Той

предположи, че са останали около шейсет души, и половината от тях бяха ранени,

десетина - в наистина лошо състояние. Седемнайсет, ако броим и Роджър Пел,

съпругата му и тяхното оцеляло дете, които бяха тръгнали сами с пушките си и

мунициите за тях, няколко пластмасови туби с вода и част от последните консерви

храна. Бяха взели също и останалите коне. Никой не се опита да ги спре. Семейство

Пел възнамеряваха да избягват пътищата и да се насочат на изток към... и те не

знаеха накъде, но не влагаха особена вяра във възможността спасителната група да

открие превозно средство или някакво гориво и не искаха да чакат повече.

- Чух, че ако намерят камион, отиваме в Денвър - обърна се Ники към Итън.

- Кой ти го каза?

- Оливия.

- Хм... - промърмори момчето. Спомни си какво му каза Дейв, след като откри

Уайт Меншън в пътния атлас - Тръгваш на юг към Денвър, пресичаш Скалистите