Робърт МакКамън - Границата

към него: „Ти си като комета с подпалена опашка, нали така“. Това беше същият

уикенд, който завърши с напушване с трева и дискусия за порнофилми със студент

по право на име Анди Бийл, който впоследствие беше станал сенатор в Мисури и сега

се явяваше -или поне доскоро беше - президент на Съединените някога Щати.

- Известен също като Бъба и Хлъзгавия Уили... - Допълни след секунда.

Намръщи се. - Това някакъв тест ли е?

Този клоун беше човек, прецени Дейв. Определено. Но въпреки това... червата му

се обръщаха от цялата ситуация. Странният тип примигна още няколко пъти в бърза

последователност. Нисичкият плешивко пристъпваше от крак на крак, все едно беше

стъпил на гореща печка.

- Дявол го взел - промърмори Дейв под нос. Трябваше да се размърдат, слънцето

залязваше.

- Ще потегляме - Оливия стигна до същите изводи като него. Каза на тримата: -

Добре, качвайте се на борда!

- Но ще стоите отпред - предупреди ги Дейв. - Да мога да ви държа под око.

- Благодаря - промърмори Джеферсън. Утъпка почвата с последен въпрос: -

Всъщност хич не ми се връща в Денвър, но предполагам и в обратна посока не ни

чака нищо хубаво?

- Просто се качвай в автобуса и кротувай. И внимавай за приятелчето си, не искам

да откачи и да нарани някого. Ако създава проблеми, слизате и тримата.

- Както кажеш... - съгласи се Джеферсън, а наум си каза: „Само ако знаеше.

Идиот !“

- Аз съм Оливия Куинтеро, а това е Дейв Маккейн - представи ги Оливия, докато

вървяха към автобуса. - Бяхме се окопали в жилищен комплекс. Рано сутринта

горгонски кораб катастрофира в него... - Тя неволно потрепери от спомена за нещо

недовидяно и ужасно отвратително. Попита: - Нали си носите собствена храна и вода

в раницата?

- Храна да - отвърна Джеферсън. - Вода - не.

- Ще ви дадем малко. Предполагам, имате нужда.

- Определено! - изпъшка Раткоф. - Пресъхнал съм!

Качиха се в автобуса. Хана огледа злобно тримата новодошли и когато Оливия й

кимна, прибра пистолета и затвори вратата.

- Потегляме! - подвикна на всички и след това отново ги подкара по дългия път,

който след няколко мили се качваше по рампа на Междущатска магистрала 25 в

южна посока, към Денвър.

Оливия предаде до задната част на автобуса молбата да пратят пластмасова туба

с вода. Дейв стоеше точно зад тримата мъже и просто за всеки случай държеше в

ръка узито.

- Къде спахте снощи? - попита, обръщайки се към Раткоф.

- В една ферма - отвърна Джеферсън. - Но...

- Него питах. Ти си затваряй плювалника, докато не ти позволя да говориш.

- Виж - обърна се Джеферсън към Дейв. Лицата им бяха само на няколко инча

едно от друго. Пасторът сведе поглед към автомата, насочен малко встрани от корема

му, към „божиите ливади“. - Какво целиш, Дейв? Може ли да те наричам на малко

име?

- Можеш да ме наричаш господин Внимателния. Виждал съм твари, които се

опитват да се представят за хора, и хич не беше гот. Бяха творения или на горгоните,

или на мъглявите, спретнати във франкенщайновските им лаборатории. Това е и

причината пушкалото да е извън кобура и така и ще остане.

- Надявам се да си сложил предпазителя. Може да стане голяма пукотевица при

следващата яма, Дейв.

- Раткоф, та къде спахте снощи? - настоя Дейв.

За негова чест Раткоф се поколеба само няколко секунди.

- Както Джеф каза... в една ферма. Идея си нямам на колко мили оттук е, но

вървяхме много време. Краката ме болят.

- Защо не останахте там?

Раткоф сви рамене в опит да не изглежда притеснен.

- Къщата беше наполовина изгоряла. Опитвахме се да намерим други хора. Дето

не са луди. И... знаеш... само ние тримата... колко време бихме устискали?

„Браво, човече - помисли си Джеферсън. - Слушай и се учи от майстора.“

До него Воуп стоеше неподвижно. Това също беше добре, реши пасторът. Нека

всички си мислят, че идиотът е в шок и не може да говори. Горгоните не разбираха

плавната реч и всичко, което излизаше от устата на Воуп, звучеше сковано като реч

на гимназист, който се опитва да говори на шекспиров английски. Е, беше успял да

се справи с проблема с мигането - поне донякъде. Така че нека просто си държи

устата затворена.

Когато пристигна пластмасовата туба с вода, Джеферсън отпи глътка и се

възползва и от възможността да се огледа. Автобусът беше толкова препълнен, че

пътниците трудно се различаваха, освен застаналите непосредствено зад Маккейн и