Робърт МакКамън - Границата

Спомняше си какво му беше казала звездната му кучка в онова фалшиво

френско имение: „Дали сме ти много, мой Джефер-сине. Много . И многото дадено

може лесно да бъде отнето“.

Той потрепери.

„Исусе Христе - помисли си, докато автобусът напредваше през безконечната

нощ. - Не бих могъл да оцелея в този свят.“

Да, определено трябваше да прибере момчето. Каквото и да представляваше това

хлапе и каквато и мощ да притежаваше, непременно трябваше да го извлече оттук - и

колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джеферсън осъзна, че Воуп леко е извърнал глава и го гледа, четейки мислите,

докато те се юркаха между стените на уплашения му мозък. Дали на устните на

горгона се забелязваше следа от арогантна усмивка или тя беше плод на

въображението? Дали Воуп изобщо знаеше как да се усмихва?

Все едно. Мигът отмина и пришълецът отклони поглед от него.

Зад Дейв и Оливия, в средата на препълнения автобус, Итън бе стигнал до

заключението, че трябва да стори нещо. Не можеше да чака тримата да нанесат своя

удар, понеже точно такова усещане имаше: отровна змия, която се кани да посегне

изпод савана на сенките. И незабавно осъзна: единият от тях е горгон, скрит в

човешка форма .

Всички в автобуса бяха в опасност. Трябваше да стори нещо, и то - веднага.

Започна да си проправя път напред с поток от оправдания:

- Извинете. Моля за извинение. Може ли да мина, ако обичате? Извинете...

извинявай...

И така премина между оцелелите от „Пантър Ридж“, докато не стигна до Дейв и

Оливия - и тогава видя тримата мъже, застанали в предната част на автобуса с лице

към потъналия в мрак град, а единият от тях полека извърна глава и в него се забиха

и го впримчиха чифт черни очета като парчета кремък, забучени над черната му

брада. Итън разпозна врага от пръв поглед.

- Дейв?

- Какво има? - попита Дейв притеснено, усетил напрежението в тона на момчето.

Горгонът не откъсваше поглед и внезапно един от другите двама също се обърна

да огледа Итън. Той имаше рошава кестенява коса и прораснала кафява брада, беше

мръсен и оръфан, но на момчето му се стори, че лицето му е прекомерно меко и

хубаво, за да е преживял изцяло мъките на живота по време на война. Изглеждаше

така, все едно и той е надянал маскировка. Но беше човек... както и третият, с

плешивата и запотена глава... и все пак...

- Какво има? - опита Оливия, когато Итън не отвърна на въпроса на Дейв.

В очите на човека с кафявата брада проблесна озарението на разпознаване.

Лицето му застина за няколко секунди, след това той се усмихна така, сякаш

облаците се разделяха пред слънцето.

- Здрасти - каза той. - А ти как се казваш?

- Голям шибан кратер отпред - обяви високо Хана. - Отбивам встрани. Всички да

се хванат здраво!

Автобусът кривна надясно. Фарът освети огромен тир с ремарке, катастрофирал

през мантинелата на дясната лента, и Хана стисна зъби и продължи да върти волана

докрай, а автобусът остърга задницата на ремаркето с накъсан вой на измъчен метал.

Стреснато изпищяха онези, на които им стигаха сили да го сторят, и шофьорката

подвикна в отговор:

- Тихо бе, плачковци такива!

- Искаш ли да дойдеш отпред? - обърна се към Итън Джеферсън Джерико. „Ето

го момчето “ - осъзна той. Не изглеждаше особено специално... или напротив? -

Хайде, ела! - той вдигна ръка и го помами с пръст, макар че дланта му потрепваше

съвсем леко от притесненото предвкусване на онова, което може да последва.

- Не говори с него - посъветва го Дейв. — Той не те познава и ти не го познаваш.

Така че недей.

- Рекох си, че може да иска да дойде тук, където се диша по-свободно. Там, отзад,

ми се струва много претъпкано.

- Чудесно си диша. Кажи какво искаш, Итън?

„Итън! - каза си Джеферсън. Присви очи, - Хайде, Итън, позволи да те докопам в

ръчичките си.“

Горгонът отново се взираше в момчето. Съществото примигна бързо... едно- две-

три... и отново едно- две- три. Итън усети удар... безплътни ледени пръсти посягаха в

мозъка му и се опитваха да ровят из него, както крадец тършува в чекмеджетата в

търсене на ценни вещи.

„Няма да те пусна там“ - помисли си и веднага в ума му се появи нещо подобно

на метална стена от дебели блокчета и макар все още да усещаше чуждите пръсти да

дращят по тях в търсене на слабо място, горгонът беше неспособен да се пресегне

навътре и да издърпа онова, което му се искаше.