Робърт МакКамън - Границата

и да се разкрещи, че сред групата има опасен за всички изрод - същество, което

трябва да бъде изхвърлено от автобуса и застреляно на крайпътния банкет...

... извънземен в редиците им.

Итън се овладя. Бяха подминали няколко строшени коли и преобърнат на една

страна хлебарски камион. Нещо изхрущя под гумите и момчето се запита дали Хана

не е прегазила току-що някой скелет, оставен оглозган от сиваците.

Предстоеше им да прекосят Денвър. После идваше ред на връх Уайт Меншън.

Момчето, възкръснало от мъртвите и вече не съвсем човек, усещаше привличането

на това място върху себе си - непрестанно и все по-силно, и по-силно.

„Там се крие отговор - помисли си. - Но не целият отговор.“ Нямаше представа

откъде знае, че е така, но тази мисъл сияеше като пътеводен лъч в главата му. В Уайт

Меншън се криеше някакъв отговор, но щяха да възникнат също и цял куп въпроси.

Но първо беше ред на Денвър, а полека-лека се спускаше мрак и някъде навън

сиваците започваха да се размърдват, прегладнели за месото на пилигрими, търсещи

покой.

Хана включи фаровете. Този от лявата страна отказа да светне.

- Естествено - промърмори тя.

Автобусът продължи да разсича сгъстяващия се мрак, под гумите от време на

време хрущяха кости, пръснати по напукания асфалт като древни руни, сочещи пътя

към сърцевината на неизвестна загадка.

ТРИ

ЖИВОТ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА

СЕДЕМНАДЕСЕТ

Управлението на едноокия автобус през разпръснатите по магистралата

отпадъци не беше лесна задача дори за шофьорка, на която навремето, както си е зад

волана, й се беше случвало да й лепнат дъвка в косата, а при друг случай хлапе да

повърне овесената си каша в скута й в една дъждовна понеделнишка сутрин. Отвъд

границите на единствения фар цареше пълен мрак. От време на време от него

изникваше силуетът на разбита и изгоряла кола, а имаше и много скелети и отделни

кости, но Хана Граймс държеше юздите на нервите си и караше автобуса със

стабилни десет мили в час. Ниската скорост им спаси живота, когато светлината

озари поръбен с черно кратер, прогорен в асфалта. Хана изруга под нос - „ Мамка

му !“, и сръчно ги прекара по средата и около опасния отвор.

Беше светнала лампите в купето и те хвърляха жълтеникаво сияние върху

пътниците.

Дейв Маккейн бдеше зорко над тримата новодошли. Не му харесваше миризмата

им. Не му харесваше кардиологът, който приказваше като продавач на коли и

разполагаше с гладък и бърз отговор на всички въпроси. Не му харесваше дребният

плешив Раткоф, който се потеше, беше нервен и изглеждаше така, сякаш душата му

е подложена на мъчения, и не му харесваше застиналият като статуя Джак Воуп,

който се взираше напред в мрака с онова негово странно двойно- тройно примигване.

Този тип според Дейв си беше чистак откачалка - човек, който като нищо ще изпуши

изцяло и ще вземе да се нахвърля на хората наоколо. Биячът почти се надяваше това

да се случи, за да гръмне мизерника и да го пръсне на малки парченца. Но всъщност

нямаше да му се отдаде възможност, понеже беше толкова уморен, че скоро щеше да

припадне.

- Би трябвало вече да виждаме Денвър - обяви Хана. - Ако имаше светлини, де.

Пред тях се простираха само нощта, асфалтът пред автобуса и гръден кош с

череп, които Хана нямаше как да избегне. Изпука като изстрел под дясната предна

гума.

Джеферсън Джерико не беше подготвен за всичко това. Всички тези човешки

останки, осеяли магистралата... повечето от тях не бяха цели скелети, а разчленени

от... какво ? Животни, които излизаха от леговищата си да пируват с падналите?

Сигурно това беше причината. Той се втренчи напред в мрака, където би трябвало да

се намира Денвър, вече с пълното съзнание от какво са го защитили горгоните

заедно с другите жители на Ню Идън. Ужасната реалност направо надхвърляше

способностите на човешкия дух да я понася, от нейната бруталност и безнадеждност

ти омекваха коленете. Пасторът откри, че копнее да се върне в Ню Идън при

течащата вода и електричеството, под фалшивото слънце и всичко останало, което

може да не беше истинско, но поне символизираше безопасност и спокойствие. Дори

обратно при омразата на Реджина, защото смяташе, че някой ден - след края на тази

война - тя отново ще се помири с него и ще разбере, че той просто използва дадените

му от Бога дарове.