Робърт МакКамън - Границата

мъртво влечуго във всекидневната и никой не можеше да го изхвърли на боклука.

Ранените се препъваха в неспирен поток, полека-лека изнасяха и мъртъвците, а

Оливия седна на напукания паркинг, почти под сянката на катастрофиралия

горгонски кораб, скри лицето си с ръце и й се искаше да плаче, да захвърли всичко,

но Итън все още стоеше до нея и тя не можеше да се отпусне, понеже и в този ад

продължаваше да бъде предводителката. Итън не я бе изоставял и дори сега

стърчеше наблизо, загледан в окървавените и покрити с прах силуети, които

изникваха от здрача.

Беше забелязал наоколо да щъкат няколко войници на мъглявите. Знаеше, че

някъде в комплекса има още един горгон, вероятно скрит дълбоко в руините -

мъглявите нямаше да си тръгнат, докато не го ликвидират. Итън беше покрит с прах

и умора, а влажните му дрехи смърдяха на горгонска гадост. Корабът вече бе

започнал да губи шарките си, цветовете му избледняваха до мрачно сиво

еднообразие. След няколко дни смрадта на гнило щеше да е непоносима. Въпреки

това сиваците сигурно щяха да довтасат тази нощ в търсене на месо и като нищо да

седнат на трапезата на мъртвия извънземен кораб. Самата мисъл за това накара

момчето да потрепери, а споменът за краткия миг, в който зърна горгона...

Той беше взривил чудовището. Беше го изпарил безследно, като просто си го

пожела. Ръката му се беше върнала в нормално състояние - и дланта, и мозъкът,

всичко. В норма. Но си мислеше, че нормалното за него доста се различава от това за

всички останали, които бяха преживели катастрофата. Струваше му се, че си спомня

как е видял нещо като побеснели стършели или огнени куршуми да се врязва в

горгона и да го разкъсва на парчета. И онзи откат, който го събори, сякаш наистина

бе стрелял с ужасяващо мощно оръжие... Огледа отново дланта на дясната си ръка,

както бе направил вече няколко пъти. Не видя нищо друго, освен линиите на

съдбата.

А след това си позволи да помисли по въпроса. И остави изводите да се запечатат

дълбоко.

Аз не съм обикновено хлапе. Джей Ди беше прав. Аз съм нещо различно.

Вече... вече не съм съвсем човек.

От руините все още излизаха оцелели. Неколцина - окървавени и пребити - се

навъртаха около Оливия и я чакаха да заговори, да вземе контрола, отново да

превърне „Пантър Ридж“ в сигурна крепост, но тя не го правеше и те продължаваха

нататък, Обкованите с метални листове дървени порти бяха отворени и хората

започваха да излизат навън. Някои отказваха, въпреки че ги подканяха приятели или

любими - замаяни и изгубили надежда, те сядаха на земята и никой не бе в

състояние да ги помръдне. От време на време в останалите неразбити апартаменти

отекваха изстрели, но нямаше начин да се каже дали се стреляше по мъгляви

войници, или по плъзгащия се горгон, или обитателите им отнемаха собствените си

животи.

- Боже мили! Оливия!

Към Оливия и Итън закуцука Джон Дъглас в опръскана с кръв бяла тениска и

хаки панталони. Бе намерил ръждиво парче арматура и с него внимателно си

помагаше да остане на крака поради изкълчения си десен глезен. Беше отнесъл

няколко синини и цицини, но нямаше сериозни травми. Кръвта по тениската му

беше на пациенти, на които бе помагал да напуснат руините. Беше се изплъзнал от

смъртта, понеже излязъл на входната врата да гледа шоуто на извънземните

фойерверки, видял кораба да пада и след като викнал да предупреди всички, които

биха могли да го чуят, се втурнал към болницата, за да събере оттам каквото успее.

Както винаги след здрач, вратата била с катинар и заключена. Корабът сякаш

връхлитал право отгоре му. Нямало време да търси ключа. Покрай него вече тичали

хора. Сблъсък с Пол Едисън бе довел до изкълчването на глезена, но Пол беше

помогнал на Джей Ди да се измъкне от мястото на катастрофата.

- Исусе - сподели той с Оливия с дрезгав и прегракнал глас. По едно време

реших, че сигурно си загинала! А ти! - Прикови Итън с подпухналите си очи. Беше го

посочил почти обвинително, но след това си пое дълбоко дъх, с който да се вземе в

ръце и да се съсредоточи, и попита: - Ти добре ли си?

- Да, сър - отвърна Итън. Прободната рана от гвоздея на бедрото му не беше

сериозна, не и в сравнение с раните на хората, които бе видял да напускат руините...

пък и на няма и двайсетина фута от тях лежаха единадесет трупа, покрити с

окървавени чаршафи и одеяла.