Робърт МакКамън - Границата

Итън и Ники я изправиха на крака. Тя се олюляваше леко и момчето се приготви

да я подкрепи, ако падне, но Оливия се овладя и кимна:

- Благодаря!

Забеляза група от шестима, които вървяха по пътя в тяхна посока - двама

практически носеха третия. Разпозна между тях Джоуъл Шустър, Хана Граймс, Гари

Рууса и...

- Мили боже! - възкликна Оливия с глас, задавен от емоции. - Ето го и Дейв!

Сърцето на Итън подскочи. Дейв Маккейн беше единият, подкрепящ слаб

възрастен човечец с бяла брада и дълга побеляла коса, събрана на опашка. Дейв

беше покрит с прах и оръфан, но изглежда, беше преживял катастрофата невредим -

в неизменните си джинси, накъсана почти на парцали черна тениска и обичайната си

тъмносиня бейзболна шапка. Кафявата му, прошарена брада бе съвсем посивяла от

прахоляка. В кобура на хълбока се поклащаше узито, от този на кръста стърчеше

прикладът на магнума. Като изключим кървавата резка на носа му, изглеждаше

просто поразтърсен, но не и пострадал. Видя Оливия, Итън, Ники Стануик и Джей Ди

и изражението му изобщо не се промени, само им кимна за здрасти и каза с дрезгав

глас:

- Хайде да оставим Били да полегне ето тук. Джей Ди, мисля, че десният му крак

е счупен. Ти как си?

- Изкълчен глезен. Нищо особено - докторът сви рамене, но честно казано, си

умираше от болка в глезена. - Били, а ти как се чувстваш?

- Като лайно на пиратка - изсъска старецът през стиснатите си зъби. - На хората

със счупени крака обикновено не им е хич добре. И без доктор ми е ясна тая работа.

О, Исусе... полека с дъртия ми задник, де!

Оливия прегърна Дейв и накрая го стискаше толкова силно, че той изсумтя от

болка. Прегръдката вдигна от него облак прах.

- О, Боже мой, мислех, че си мъртъв!

- И като нищо щях да съм - призна той, отвръщайки на прегръдката, но не

толкова силно и с повече грижа за ефекта върху отсрещната страна. - Седях си на

терасата и размишлявах. Видях сферите и след това чух онова чудо да приижда и да

вдига все повече и повече шум. Имах време да си взема оръжията и след това скочих.

А после не знам какво стана. Но помня, че търчах като заек... - той впери поглед в

Итън. Нямаше намерение да му казва, че е скочил не от собствената си тераса, а от

тази на хлапето, след като бе изритал вратата да се опита да го спаси. Мрачно се

взираше в редицата тела под чаршафите и одеялата. - Някаква идея колко са?

- Все още не - отвърна Оливия. - Но са много.

- Мамка му! Мама му! Мамка му!

Тъкмо полагаха Били Банкрофт на тревата и той изпускаше пара, понеже

пръстите на изкривена ръка докоснаха ранения му крак.

- На седемдесет и шест не съм имал ни една строшена кост през живота си!

Очите му - яркосини - се плъзнаха по редицата трупове. За малко се смълча, а

после добави, без да се обръща конкретно към никого, а към всички едновременно:

- Джак Келър да е някъде там? Джоуъл, хвърли един поглед заради мен, бива

ли?

- Аз ще погледна - предложи Дейв. Захвана се със задачата бързо и ефикасно.

Третото тяло беше в особено лошо състояние, а петото - още по-зле. Деветото беше...

- Ето го, Джейк.

- По дяволите! - Задавено отбеляза Били. - Дребното копеленце се измъкна, а

след последната партия покер ми дължи петдесет долара. Е... почивай в мир.

Измамник!

- Не можем да останем тук - каза Итън и се изненада от властната нотка в

собствения си глас - отново бе надянал увереността на възрастен. Насочи вниманието

си към Дейв. - Знаеш, че не можем. Нямаме време да изнесем всички тела и...

- И къде предлагаш да идем? - По тона на Ники можеше да се познае, че е на

ръба на паниката. - Там, навън ! Това е нашият дом... защитата ни... не можем... не

бива...

Тя замлъкна безпомощно, втренчена в огромния горгонски кораб в средата на

руините, и единственото й око помътня. Коленете й поддадоха. Итън пръв я

подхвана, преди да падне, а после и Джоуъл Шустър се притече на помощ. Двамата

нежно я положиха на земята, а Ники простена и закри лицето си с ръце. Заплака

отново и Оливия пак седна до нея да я погали по косата и да я утеши.

- Живяла е на няколко мили оттук в обикновен квартал - разказа Куинтеро,

обръщайки се най-вече към Итън. - На „Уествю авеню“, така ми каза. Твърдеше, че

една нощ цялото каре пламнало. Къщите започнали да се взривяват. Когато

пристигна, дрехите й бяха на парцали, тя самата - в шок и тежко ранена. Така че...

това беше нейният дом. Или поне убежище, колкото и несигурно да беше.