Робърт МакКамън - Границата

да, тук съм да те защитавам и напътствам... - малките злостни очета сканираха

небето. - В този сектор няма врагове в настоящия кадър време. Можем да се движим

свободно.

- Накъде? Къде точно отиваме?

- Следвай - изрече Воуп и закрачи бързо и решително през разрушения парк

покрай преобърната пързалка и няколко люлки, почернели от извънземния огън.

Джеферсън го последва. Пресякоха някаква улица и подминаха изгорелите и

разбитите къщи, пресякоха втора улица и сториха същото. Джеферсън знаеше, че

вървят в посока на градския център, понеже виждаше и по-големи здания. Няколко

от тях бяха разсечени като от гигантски и много остър нож.

- Къде сме? В кой град?

- Форт Кол Линс - отвърна Воуп, правейки пауза там, където не би следвало да

има. - Кол О Радост.

- Какво знаеш за момчето, което се очаква да издиря? - На Джеферсън му беше

трудно да поддържа същата скорост и с врагове в този сектор или без, продължаваше

да оглежда небето и земята пред тях. - Аз съм търговец - добави, преди Воуп да успее

да отговори. - Не би трябвало да съм тук. Не съм войник!

Събеседникът му не продума.

- Продавам разни неща - продължи Джеферсън и дори в собствените си уши

прозвуча жалко. - Знаеш ли изобщо какво означава това?

Воуп не каза и дума. Не му и пука, помисли си Джеферсън. Минаваха през

поредния квартал, този - частично оцелял от тоталната разруха - бяха съборени само

няколко къщи. Много домове бяха заковани с дъски или поне преди време са били.

После в тях бе влизано с взлом. Според Джеферсън повечето къщи приличаха на

ковчези. Досущ като всички други, и това беше град на мъртъвци.

- Спри - внезапно рече Воуп и Джеферсън незабавно се закова намясто.

Стояха пред къща с дърворезби, с шест стъпала, водещи към веранда. На

верандата имаше едно-единствено люлеещо се кресло. Адресът беше № 1439.

Прозорците зееха строшени и във вътрешността на сградата се таеше особено гъст

мрак.

- Ще се случи тук - обяви Воуп.

- Какво ще се случи?

Не последва отговор от горгона в маскировка от човешка плът.

Отмина минута. В далечината Джеферсън чу лай на кучета, който премина във

вой, и си помисли, че подивелите псета могат да убият човек със същата лекота както

и смъртоносен лъч.

Люлеещото се кресло помръдна съвсем лекичко. Изскърца. И право пред очите

на Джеферсън Джерико на седалката започна да се материализира силует.

Първоначално се оформи като едва видим вихър, сякаш самият въздух се сгъстяваше,

разбъркван от невидим пръст. Разнасяше се същото меко съскане - или шепот, или

металическо шушнене - което Джеферсън беше чул в парка. Стига де, Стар Трек

простотии ... — помисли си той... но за три секунди и в пълна тишина пред него се

материализира цяло тяло: първо под формата на призрачно блед силует, очертан от

прескачащи се искрици синя енергия, а накрая - напълно одушевено и солидно.

Люлеещото се кресло заскърца напред-назад и седналият в него мъж се втренчи в

Джеферсън и Воуп с ококорени от уплаха очи. По плешивото му теме блестяха

капчици пот.

- Остъйте ме на мира! - изхъхри той. - Моля ви... Исусе... остъйте ме на мира!

След като се огледа и започна да схваща къде се намира, сграбчи

подлакътниците с косматите си ръце и се притисна отчаяно към седалката.

- Идвай с нас - нареди Воуп.

- Слушай... чуй, де... Не знам къде съм. Ясно? Не знам кои сте. Ще си седя, където

съм си. Не мърдам оттук!

- Ще мърдаш - каза горгонът.

- Не - възрази новодошлият, но веднага с гримаса се хвана отзад за врата и с

набъбващи в очите сълзи се примоли: - Моля... моля, остъйте ме! Стига толкоз

болка!

- Ще мърдаш - повтори извънземното с равен роботски тон.

Мъжът стисна зъби. Трескаво разтриваше основата на врата си, сякаш това би

успокоило болката, която имплантираното там устройство разливаше в тялото му. Но

Джеферсън знаеше, че тя няма да секне. Още два удара на сърцето и мъжът се

изправи и изпъшка:

- Добре! Хайде... прекрати го вече! - слезе по стъпалата, като се задъхваше с леко

хъхрене. Стрелкайки насам-натам ужасени те си кафяви очи, промърмори: - Христе...

о, мили Боже... що за свят!

Беше дребен, може би пет фута и седем инча. Увисналите му като на булдог бузи

се тресяха при говорене - личеше си, че навремето е бил дебел. Изглеждаше, че и под

мръснобялата риза и черните му панталони плътта също е хлабава и виси на гънки.