Робърт МакКамън - Границата

казаното от нея. Очите й с червените им зеници - вече във форма на цепнатини -

сякаш висяха в тъмното над голямо и странно деформирано тяло в роба, която бе

променила размерите си, за да пасне на туловището, и той усети струни от ужас и

страх да се натягат в червата му. Беше започнал да се поти: наложи му се отново да

отклони очи.

- Момче л и? Какво момче?

- На въпросите ни трябва да се отговори - разнесоха се словата й в можество

октави. - Той е с други от твоя вид. Те го защитават. Ти си... - отново последва пауза,

докато тя ровеше за думата. Продължи. - Убедителен . Сглоби доверието им.

Спечели доверието им - помисли си той.

- Да - съгласи се тя. - Точно така.

- Но аз... не знам... какво имаш...

- Ти знаеш . Проникни през защита им. Стигни до момчето. Положи ръце на него

и го върни тук при нас.

- Не мога да... слушай... чуй ... защо не можете да го направите вие, щом е толкова

важен?

- Тук трябва - отвърна тя - човешка намеса. Ние ще сме... как да го кажеш...

разкрити. Мой Джефер-сине, ти си много добър в занятието си. Ти си много... - пауза

от няколко секунди в търсене. - Умел . Положи ръце на него, плът върху плът. След

това ще го доведеш тук при нас.

- Да го доведа тук при вас? Че как го виждате да стане?

- Ние ще уредим пътуването. Мой Джефер-сине, та ти трепериш! Не бой се, ние

ще те пазим!

- Как ? - той поклати глава, съпротивлявайки се на болезненото устройство,

заровено в опакото на врата му. - Не, не мога! Искаш да кажеш... че искаш да ме

пратиш там, навън ? Навън в онази война ?

Дали тя въздъхна в израз на човешко недоволство? Гласовете й, когато отговори,

бяха ледени:

- Ние изискваме момчето. Изискваме да го доведеш при нас. Ще имаш защита.

Един от нас самите и един от вашите. Този мъж е бил... - отново търсене на дума. -

Модифициран . Ще реагира на определено ниво на опасност. Няма нужда да се

тревожиш по въпроса. Не говоря ли добре?

- Напротив - отвърна той както винаги, когато тя му задаваше този въпрос. Не

можеше да се насили да я погледне: прекомерно се боеше да не види някоя част от

онова, което представлява в действителност под маскировката.

- Момчето - продължи тя - е намясто, наричано Коли-радост. Знаеш ли това

място?

- Колорадо - поправи я той. - Чуй... не, моля те... не мога...

- Можеш и ще действаш. Дали сме ти много, мой Джефер-сине. Много . А

многото дадено може да стане много отнето. Ще бъдеш отстранен от това място и

пратен да търсиш момчето. От теб зависи да изпълниш нашите заповеди... - тя

замълча за момент, а после гласовете се поправиха: - Нашето желание . Щом то се

сбъдне, може да се върнеш у дома и всичко ще е наред.

Джеферсън почти се изсмя на глас при тези думи, но онова, което блъвна от

устата му, беше по-скоро задавено изпъшкване. Успя да изрече:

- Не всичко може изобщо да се оправи.

- Възнамеряваме да спечелим този конфликт - по лицето на горгоната танцуваха

сенки от пламъчетата на свещите, а гласовете й се надигаха и спадаха. - Ще бъдем

благожелателни господари. Но сега... се нуждаем от момчето, а ти трябва да поспиш

дадено време.

Джеферсън долавяше, че вграденият отзад на врата му уред е започнал меко да

пулсира. Беше досущ все едно топли длани масажират раменете му и усещането

започна да се разпростира по гърба и по ръцете му, надолу по гръбнака, чак в бедрата

и краката.

- Спи - нареди горгоната.

Джеферсън стрелна поглед натам, където би следвало да се намира лицето й, но

видя само черна дупка над лъскавата роба.

- Спи! - подканиха го хилядата гласа.

Успокоителната топлина на импланта го унасяше, приспиваше, изпълваше

главата му със спомени за красавицата, която това женско същество бе

представлявало преди малко. Усети сънят да го връхлита и не можеше да се бори с

него: не искаше да се бори с него. Отпусна се отново на леглото в тази измислена

стая във френско имение, изтегна се и затвори очи, дишаше дълбоко и равномерно, а

последното нещо, което я чу да казва - навярно пряко изречено в ума му - беше:

Ще познаеш момчето, когато го намериш, мой Джеферси-не. Сега почивай в

мир. Заслужил си го.

ТРИНАДЕСЕТ

- Ох! - прошепна Оливия и това тихо, ужасено възклицание всъщност

оповестяваше разпадането на света на парчета.

Мъждивата светлина на бледия изгрев разкриваше целия размер на кошмара.

Беше катастрофа на квадрат. Беше сбор от пожар, прахоляк и смърт. Беше огромно