Робърт МакКамън - Границата

но се изпаряваха в нищото дори ако ги сложиш в кутия и ги заключиш в килера. Не

можеха да бъдат нито смачкани, нито сплескани. Храната и питието имаха леко

горчив вкус, но пълнеха стомаха и дори бяха пристрастяващи. Имаше хора, които

казваха, че тази храна им изпраща най-прекрасните сънища, и започваха да

проспиват животите си.

Нямаше дъждове, нямаше бури, нито промени в климата. Всеки ден беше

слънчево с леко синкав оттенък и небето - безлико и бяло. Светлината разцъфваше

сутрин и избледняваше вечер. Тревата спря да расте, но си оставаше зелена - като

изкуствена. Листата на дърветата никога не пожълтяваха и не падаха. Четвърти юли

беше Хелоуин, Ден на благодарността и Коледа, Нова година и Свети Валентин - без

разлика. Ню Идън разполагаше с течаща вода и ток. Крушките никога не изгаряха.

Тоалетните не се задръстваха и не се препълваха. Нищо не се нуждаеше от

пребоядисване, освен ако не ти се боядисва. Уредите в домовете - съдомиялни,

гаражни врати, часовници, дивидита, перални - никога не се повреждаха. Когато

изнасяха боклука, от зелените кофи го взимаха невидими и нечути екипи по

поддръжката.

Ню Идън беше станал най-идеалното място не от този свят, до каквато истина

достигнаха след множество нощи заседания на съвета Джерико и другите граждани.

Техният град на мечтите сега съществуваше в някакво друго измерение, в друг къс от

пространството и времето, който горгоните защитаваха от войната, разкъсваща

истинския свят.

Защитаваха го също и от мъглявите. От всички проблеми и грижи на

измъчваната земя. Осигуряваха им храната и напитката, както и всички нужди на

човешкия живот чак до сапуна и препарата за миене на чинии. Дори тоалетната

хартия не свършваше никога, а се намираше на безкрайно руло, което се

самовъзстановяваше при необходимост. Някои от гражданите смятаха хартията за

прекалено тънка и твърдяха, че миризмата й напомняла на дезинфектант в болнична

стая.

От момента, в който Ню Идън беше преместен, нямаше нито една забременяла

жена. Нямаше и умрели - нито хора, нито домашни любимци. Цервикалният рак на

Мериън Доусън просто изчезна, също и емфиземата на Глен O’Xapa. Макар че

осемдесет и четири годишният Уил Донъридж все още използваше бастун заради

изкуствената си става, той се справяше чудесно и обикаляше из града почти по цял

ден.

Много хора обикаляха града по цял ден.

А някои, сполетени от безсъние, го обикаляха и нощем. Понякога и кучетата

виеха нощем, но това беше звук, с който се свикваше.

Нашата Мравешка ферма - помисли си Джеферсън, докато гледаше тварта в

елегантната й роба в черно и златно, с дългата и черна коса и светлосините очи,

които, без да мигат, виждаха и знаеха всичко. Ето я и нашата създателка .

Джеферсън не знаеше дали „тя“ беше едно същество или множество, събрани в

едно тяло. Не смееше и да предполага дали всъщност изобщо е женска. А как

изглеждаше наистина, без маскировка... тази мисъл го ужасяваше и той се стараеше

да я прогони, доколкото му беше по силите.

Понеже ето я пред него - неговата звездна кучка от небесата, и докато галеше

бузите му и си играеше с героичната на вид трапчинка в силната му и благородна

брадичка, тя започна и да го захранва с умствени образи, все негово собствено дело.

Знаеше всичките му подвизи и злодеяния от миналото, знаеше лицето, аромата и

допира на всяко годно за чукане майче и всяка дрогирана или изгаряща от болка

тийнейджърка във всяка мотелска стая, за която някога бе плащал с картата „Виза“

на скритата си сметка. Сега му ги предлагаше - върволица от плътски пиршества,

които с времето се бяха превърнали в главната мания на живота му - и тези образи от

страстното му минало бяха толкова потентни, че без значение дали тя е извънземна

твар и дали е от женски пол, Джеферсън Джерико реагираше на онова, което

виждаше: то беше проява на единствената истинска сила, която бе опознал, и за него

тя касаеше не толкова греховете, колкото печалбите в играта.

Нали знаеш, че куфея да те съблека.

Дали го изрече на глас или с мисъл? Устата й не беше помръднала и може все

още да владееше човешкия език само отчасти, но играчката си владееше до пълно

съвършенство.

Пръстите й разхлабваха вратовръзката му. Той знаеше, че разсъбличането му й

носи наслада - струваше му се, че този ритуал я води почти до екстаз, защото очите й