Робърт МакКамън - Границата

После, както понякога ставаше, докато Джеферсън ръчкаше в горгонската си

господарка, дълбоко във влажната й вътрешност върху мъжеството му се прилепи

нещо горещо и месесто, което го стисна здраво. Той усети тръпка на паника, на ужас,

но след това пропадна в жилавата прегръдка на крехката азиатска стриптийзьорка

Котето, която винаги му миришеше на изгорели листа. А след това, както понякога се

случваше в разгара на срещите им, около опакото на бедрата му започнаха да се

приплъзват малки пипалоподобни... неща... които щяха да го оплетат по-здраво да не

мърда, и в този момент той стисна здраво клепачи и се отдаде изцяло на спомените,

които господарката му предлагаше, защото дори в спалните от миналото Джеферсън

Джерико можеше да усети как маскировката се разпада и от фалшивото й тяло

изпълзяват разни части, които на свой ред да го сграбчат в змийска хватка.

Никой предложен от нея спомен, все едно колко сластен, не бе в състояние да

преодолее тези преживявания. Но тя се стараеше и докато помпеше в мозъка му

разгулни опиати негово собствено производство, едно пипало се обви около основата

на топките му и се стегна там, а друго шаваше и си играеше с тях, дълбоко в нея

месестият й орган го засмука здравата веднъж... втори път... трети път... и той се

изпразни под съпровода на „Грийнслийвс“, която руса разбойничка на име Мериголд

свиреше на очукана акустична китара, седнала гола.

Нещото в горгонската му господарка - силно като допълнителна ръка - го изцеди

докрай. Пипалата се гънеха и го шибаха. Никога не ги беше виждал, но знаеше какво

би трябвало да представляват. Тя беше достатъчно любезна да си ги прибере, щом

приключи с него. Когато го беше изсмукала докрай, месестата щипка го пускаше и в

замаяното си и унесено състояние Джеферсън се чудеше дали използват семето му

да създават човешки хибриди и... какво друго? Но за него това вече нямаше значение,

защото, макар да се боеше от тази твар - и то толкова, че му се налагаше да се крие в

банята и да повръща, призовеше ли го тя през вграденото между плешките му

устройство... е, трябваше да признае поне в дълготрайната омая след изчукването, че

господарката му си е страхотно парче.

Беше чукал жени, които се нуждаеха от чувал на главата. Поне тази - макар и

преструвка за жена -беше прекрасна, постоянно сменяше кожата, косата и очите си и

винаги го караше да се празни като шампион. Тя го харесваше. Какво му беше

лошото в крайна сметка? Щеше да мисли по този начин, докато тя не го отпрати

обратно, и след това реалността щеше да го цапардоса и той да влезе в Мравешката

си ферма, да повърне в мравешката си тоалетна, да си съблече дрехите, които винаги

леко миришеха на изгоряло, и да се свие в някой ъгъл. Там щеше да остане да се

блещи с кух поглед и разтреперан като след най-ужасния си кошмар, докато

Реджина не каже „ Ставай бе, прасе !“ или нещо по-лошо.

- Джефер-сине мой?

Той лежеше по гръб, проснат гол на омачканото легло. Още стискаше клепачи.

Полека отвори очи срещу мъждивата светлина на свещите. Тя стоеше до леглото,

отново облечена в елегантната си роба в златно и черно. Лицето й бе засенчено, но се

виждаха блестящите й очи. Може би Джеферсън си го въобразяваше, но зениците му

се сториха кървавочервени. Помисли си, че маскировката й е започнала да се топи.

- За теб ние имаме задача - заяви господарката му.

Той лежеше неподвижен и я слушаше, но все още беше твърде слаб и изтощен,

за да помръдне.

- Имаше... - тя поспря, бързо претърсвайки онова, което знаеше за езика му.

Продължи: - ...инцидент. Преди четири ваши часа.

Дали беше станала по-висока отпреди? По-голяма? Надвисващо присъствие,

което беше твърдо и студено като мрака на вселената? Явно всичко това, че и отгоре.

А гласът й... множество обединени в едно гласове, множество регистри и ехота,

множество призраци, струпани един върху друг.

- Имаме изискване - каза тя - да ни помогнеш.

Когато Джеферсън не отговори, гласовете остро попитаха:

- Чуваш ни?

- Да - отзова се той, сериозно притеснен. И повтори, тъй като тя - то - знаеше, че

внимава, макар да не иска да я погледне. - Да, чувам.

- Едно тъй наречено момче ... ни обезпокои. Помогна на наш враг. Желаем да

знаем повече за това момче. Ще го намериш и ще го доведеш тук, при нас.

- Какво?

Джеферсън седна, все още скапан, но с достатъчно ясно съзнание, за да осмисли