Робърт МакКамън - Границата

- Трябва да отида там - в гласа му не се долавяше колебание. - И то скоро.

- Добре... - Оливия се почуди дали блясъкът в очите на момчето не означаваше,

че бълнува. - Как смяташ да се добереш дотам? Пеша?

- Твърде много време ще отнеме... - Итън се замисли за момент и след това

добави току-що хрумналата му мисъл, която повече му приличаше на спомен... или

на нечий друг глас, който му и е споделил. - Трябва скоро да стигна дотам, иначе

може да изпуснем възможността.

- Възможност ли ? - Оливия се намръщи, малко притеснена от тази дума. - Каква

възможност имаш предвид?

Той отвори уста, сякаш се канеше да заговори, но нямаше представа какво точно

ще каже. Нямаше избор, освен да се довери на силата, която го ръководеше и която

се опитваше да го привлече - или изтика - на това опасно и може би налудничаво

пътешествие. Отвори уста, но преди от нея да излезе и дума, в небето над „Пантър

Ридж“ се стрелна цвърчащ, нагрят до бяло предмет, последван от още цял орляк, и

внезапно дузини от апаратите на пришълците, издаващи звук като мазен бекон на

скара, нашариха небето с щрихи и оставяха следи, които изгаряха очите. Високо в

облаците се разнесоха тътнежи и мълнии, последваха проблясък и гърмеж, но

мълниите бяха в червено и синьо, а тътенът - досущ като басовия рев на океански

вълни, нахвърлящи се върху назъбен бряг... Все по-силен и по-силен. И все по-шумен

и по-шумен.

- Исусе! - прошепна Оливия, вперила очи в небето.

До нея Итьн се напрегна целият и сърцето му се разтупка. Помисли си, че го

болят дробовете, и трябва да спомене за това на доктора, но в следващия миг си

помисли: „Твърде късно... Твърде късно...“. Сякаш от огромна, неизмерима далечина

се чу да казва на глас:

- Твърде късно.

- Какво? - попита го Оливия разтреперана. Момчето не отговори и тя повтори

въпроса си: - За какво е късно?

От облаците се спускаше чудовище.

Итън прецени, че е близо два пъти по-голямо от горгонския кораб, който беше

видял унищожен насред калното поле. Имаше същата триъгълна форма, със същите

шарки на древно чудовище в кафяво, жълто и черно, но не беше еднакво с

предишното, понеже всеки техен кораб беше различен. Тънкото като бръснач летало

нямаше отвори или врати и шест от осемте електриково сини сфери, които пулсираха

под корема му, бяха изгаснали. Дузини кълба от нажежена до бяло енергия го

нападаха от всички страни и сферите се опитваха да взривят колкото се може повече

от тях, но онези, които преминаваха защитната му линия, оставяха във

влечугоподобната му кожа горящи дупки с червени ръбове. Във въздуха се долавяше

миризма на електричество и изгоряло месо, което е гнило с дни, преди да бъде

сложено на грила. Вонята беше тежка като на взривени с пиратки гърмящи змии,

оставени да се разлагат под августовското слънце.

След това връхлетя високочестотен агонизиращ писък, подобен на комбинация

от скърцане с нокти по черна дъска и змийско съскане.

Горгонският кораб падаше право върху жилищния комплекс ,,Пантър Ридж“.

Оливия го осъзна няколко секунди след Итън, понеже мозъкът и се беше

вцепенил. Беше заял, беше му се изчерпала смазката от реалност. И другите

обитатели на комплекса също се досетиха какво предстои да се случи, а откъм

блокчетата се разнесоха писъци и стенания, досущ гласовете на обречените от самия

център на Ада.

Огромното туловище на горгонския кораб потръпна, около него вече се виждаха

може би стотина от малките черни летала на мъглявите, всяко едва-едва побрало

пилот с размерите на човек, с тъмночерни вибриращи криле и със заострен конус на

носа. Кожите им блестяха влажно, докато се стрелкаха напред-назад и белите сфери

от огън изригваха изпод крилете им по шест наведнъж. Движеха се бързо и

безшумно, спираха да увиснат за секунда или отскачаха настрани като летящи

насекоми. От време на време някое биваше улучено от синя искра енергия и

избухваше в летящи останки, но бяха твърде много.

Все още пищейки, горгонският кораб изгуби равновесието си. Започна да се

накланя наляво и почти веднага някои от мъглявите петала се замъглиха с

невероятна скорост и се забиха в корема на звяра. След това експлодираха в бели

огнени топки, които изгаряха очите и прогориха още дупки в кораба, и сега вече от

долната му страна протекоха струи тъмна течност, които се изляха върху костите на

оглозганите от лешоядите сиваци, все още посягащи от гробовете си в земята.