Робърт МакКамън - Границата

да мисля логично!

С тези думи той обърна гръб на Итън и излезе от апартамента, олюлявайки се на

зигзаг с пътната карта в едната ръка и с лупата в другата.

Връх Уайт Меншън - помисли си Итън след тръгването на Дейв. - Иди там.

Важно е. Наистина е много... много важно .

И се запита, след като знае, че е наистина важно, защо си няма представа за

причината да е така! Подсъзнанието му - или каквото и да беше онова, което го

напътстваше - само му отпускаше късчета и парченца, улики, които в момента

нямаха никакъв смисъл. Защо не му показваше цялата картинка, така че да я

разбере?

Над триста мили по права лин ия - беше казал Дейв. - Но ние не сме орли да

литнем напряко.

Разстоянието беше твърде голямо, че да зависиш от чутото насън и някакъв

вътрешен глас, който те подкокоросва да тръгнеш. Дълъг път с всички съпътстващи

опасности - гладните за месо сиваци и вечно воюващите горгони и мъгляви. А и как

се очакваше да се доберат до върха? Пеша? С конете - което ще рече да отнемат

последния източник на храна за тези хора? И как щяха да се изхранват по време на

пътуването? Въобще възможно ли , беше?

Итън седна и се втренчи в светлината на фенера. През рядката жълтеникава

мъглица нахлуваха усилващите се утринни лъчи.

Предположи, че денят се очертава от рода на „хубавите“, както им викаха едно

време хората, като се има предвид колко беше прецакана атмосферата. Каза си:

„Би трябвало да съм мъртъв. Но съм човек. Знам, че съм. Спомням си майка си и

онази къща, и стая с настолна лампа и на масата - шишета с боя „Тесторс“ и

наредените пластмасови органи. Но би трябвало да съм мъртъв... И вместо това седя

тук и се взирам в свещта и се чудя...

... кой ще ме последва, когато потегля напът?“

ДЕСЕТ

Следващите три дни отминаха и животът в „Пантър Ридж“ продължаваше,

доколкото е възможно. Събираха вода от извора, напълнил плувния басейн. Заклаха

поредния кон и в този ден Оливия Куинтеро не излезе от апартамента си. Джон

Дъглас успя да убеди разплакан мъж да не се самоубива, и то с жена си и детето си,

но докато се занимаваше с него, в тъмните усои на апартамент 278 с пушка си издуха

мозъка жена на средна възраст, била преди художничка в Лавленд. Работата по

укрепване на стената продължаваше - тя никога не спираше. От поста си при

картечниците горе в кулите нощната смяна забеляза далечните проблясъци или на

светкавици, или на двете раси, воюващи за границата.

В тази същата нощ Итън Гейнс обиколи периметъра, потънал в мисли. Уайт

Меншън го претегляше все по-силно и му беше трудно да заспи. Комплексът тънеше

в тишина - по негово предположение минаваше два сутринта. Малцината будни

обикаляха сами или се събираха да поговорят на малки групички. Итън видя жена,

която хлипаше, положила глава на рамото на някакъв мъж с изпито, уморено лице и

невиждащи очи. Видя тийнейджърка, легнала на земята и втренчена в небето, сякаш

се опитва да разгадае тайните на вселената. В това занятие допълнително я

затрудняваше фактът, че носи черна превръзка на лявото си око, но пък беше

украсена с малки изкуствени скъпоценни камъчета. Беше горе-долу на неговата

възраст, предположи Итън, с руса коса и хубавичко овално лице с малка трапчинка

на брадичката. Трябва да беше на шестнайсет-седемнайсет, заключи той. Подмина я,

а тя дори не го погледна - беше се съсредоточила върху звездите, които слабо

мъждукаха през плъзналите в мрака облаци. Итън видя и кръг от близо дузина души,

коленичили в тревата със сведени глави и здраво стиснати очи, сякаш това щеше да

подсили молитвите им - нямаше да се учуди, ако се окажеше, че стоят да се молят тук

по цяла нощ.

И това го накара да си зададе въпроса: защо Бог не се намесваше да оправи този

хаос?

Дали горгоните и мъглявите бяха създадени от този Господ, на когото тези

същите хора трескаво се молеха? Дали Бог предпочита една цивилизация пред друга,

или всичко случващо се е резултат от хвърлянето на небесния зар?

„Уайт Меншън - помисли си Итън. Бялото имение го преследваше денонощно,

намесваше се в и бездруго оръфания филм на неговия живот като нежелана

реклама. - Трябва някак да се добера дотам.“

„Не сме орли“ - беше казал Дейв. И той не му говореше напоследък, не му бе

казал и дума след онова ранно утринно прозрение. Сякаш целият свят бе застинал в

изчакване, без план за действие, без нищо. И докато крачеше, понесъл на раменете