Робърт МакКамън - Границата

Хълбоците му бяха нашарени с пурпурно и зелено, пипалата на едната голяма

синина - разперени да се докоснат с другата.

- Дявол го взел - възкликна типът с карабината, чието име, доколкото Итън

знаеше, беше Лестър.

Джей Ди се приближи предпазливо до пациента си. С тон, сякаш молеше за

разрешение, каза:

- Ще ти преслушам сърцето.

Итън кимна.

- Добре... - промърмори Джей Ди и когато приключи с тази задача, все още

държеше стетоскопа пъхнат в ушите си. - А сега искам да ти чуя дробовете. Просто си

поеми дълбоко дъх, когато те помоля, и издишай полека. Става ли?

- Ти си докторът - отвърна Итън.

Джей Ди се хвана на работа.

- Вдишай. Това болеше ли?

- Малко.

Той заобиколи откъм гърба му.

- Вдишай. Кашляш ли още кръв?

- Не, сър.

- Поеми си отново дълбоко дъх... - Когато Джей Ди приключи, се върна обратно

да погледне Итън в лицето. Свали стетоскопа и докато го прибере, добави тихо: - Лес,

вече може да ни оставиш.

- Сигурен ли си?

- Да, сигурен съм. Давай! - Докторът изчака Лес да затвори изкривената врата зад

гърба си, поне колкото можеше да пасне в касата. Стените бяха нашарени от

пукнатини. Заяви: - Можеш да си облечеш ризата...

Итън го стори.

- Седни - посочи му стол Джей Ди.

Момчето отвърна:

- Предпочитам да постоя.

- Е, тогава аз ще поседна. - Джей Ди се намърда на стола.

Нещо изпука - може би седалката, а може и уморените му кости да бяха.

Докторът изпъна крака пред себе си и втренчен в Итън, потри чисто избръснатата си

брадичка. Поде: - Знаеш какво се каня да кажа...

Момчето сви рамене, но да, наясно беше.

- Във време като днешното човек се нуждае от хубава глътка ръжено уиски -

обясни Джей Ди, - Това ми беше любимото питие. В спокойни вечери, пред буен огън

в камината... Мадко Франк Синатра на стереото... Много преди твоето време, знам... И

всичко беше наред със света. Дебора, съпругата ми, Бог да благослови душата й...

сядаше с мен и слушаше музика или четеше. О, може би това те отегчава? Така ли е?

- Този път белите вежди не скочиха нагоре, понеже този въпрос всъщност не

изискваше отговор. Джей Ди продължи: - Е, такъв ми беше животът. Дяволски добър

живот... - той се усмихна тъжно и криво. - Какво ли не бих Дал да си го върна, и нека

е колкото се може по-отегчителен. От две години насам... Адът се разтвори на земята.

В много форми, твърде ужасни за припомняне.. - усмивката му, която не беше

истинска, избледня и погледът му отново стана суров. - Разкажи ми за Бялото

имение. Така, де... Дейв вече ми разказа. Но искам да го чуя от теб. Става ли? Чакай...

преди да кажеш каквото и да е... Нека ти споделя, че преди няколко дни Дейв и

Оливия са ходили и училищната библиотека да търсят карти, за да се опитат да

отгатнат къде може да се намира твоето Бяло имение. Дейв смята, че може да се

окаже град. Все някъде... - Джей Ди подсили последните си думи с доза сарказъм. -

Намерили са пътен атлас. Не искат да споменават какво се е случило там, но Оливия

си е ударила крака. Докато беше тук, цялата се разтрепери и се разплака, и беше

готова да се пречупи. Дадох й успокоително - най-доброто, което мога да сторя. Дейв

също не иска да говори за случката. Така че искам да знаеш, Итън... че там ги е

сполетяло нещо ужасно... И са отишли... да речем... в опит да ти помогнат.

Несъмнено е било много зле... понеже видях изписано на лицето на Дейв колко зле

точно. А когато можеш да прочетеш такова нещо на лицето му... братко, значи е било

наистина гадно.

Итън кимна. Не знаеше какво да каже. Съумя да измисли единствено:

- Не съм ги молил за нещо подобно.

- Не, не си. Но... разбираш ли... това е то проблемът с Бялото имение. И със

земетресението, което твърдиш, че си предизвикал. И освен това Дейв вярва, че

някак си знаел за извора под плувния басейн. Такива ми ти работи. Трудничко е да ги

преглътне здравомислещ човек, нали?

- Предполагам.

- Но - продължи Джей Ди със смръщени вежди - Дейв е прав. Какво е логичното

днес? Какво има смисъл? Виждал съм твар, която досущ прилича на човек, да се

обръща взривно в същество, покрито с черни шипове - тъкмо в онази обезопасена

стая, където беше заключен, когато първоначално те доведохме тук. Виждал съм

лицето на тийнейджърка да изчезва, внезапно заменено от уста, пълна с малки алчни

зъби, която се опита да ми отхапе главата, преди Дейв да разстреля тварта на парчета.

Това дали е логично? Е... може би за горгоните или мъглявите не е учудващо. Виж