Робърт МакКамън - Границата

сега, смятам, че те превръщат в оръжия онези, които навремето са били човешки

същества. Експериментират с тях. С нас. Оръжейната им програма е невероятно

мащабна, могат да си позволят да проверяват какво ще им върши работа и какво - не.

Може би го правят просто защото могат, защото така се държат по принцип. Как

смяташ, Итън? Точно ти спомена, че горгоните и мъглявите се сражавали на граница.

Нали така каза?

- Да - отвърна Итън тихо.

- Откъде знаеш? Каква е тази информация, с която разполагаш, а всички

останали тук заедно с мен, Дейв и Оливия нямат?

Итън се позабави с отговора. След това също толкова тихо промълви:

- Знам, че е истина. Това е причината за сраженията им. Границата между

техните...

- Какво си ти? - внезапно попита Джей Ди и дръпна крака назад, сякаш го

заплашваха черни шипове или уста, пълна с малки кинжали. - И двамата с теб

знаем... че тези контузии... би трябвало да са те убили. И синините се влошават,

нали? Но кръвното ти налягане е наред, дробовете ти са в добро състояние и сърцето

ти просто си тупка. Е, нека ти споделя... Дробовете ти би трябвало да са така

задръстени с кръв, че да не можеш да си поемеш дъх, и изобщо не си представям как

тъй си в състояние да ходиш. Боже, само да имах рентгенов апарат и малко ток да го

подкарам! Та... младеж, който не си знае името и не помни нищо за предишния си

живот, внезапно се пробужда, тичайки през полето... Какво точно си ти, понеже не

смятам, че си човек.

Това твърдение увисна във въздуха. Итън усети искрата гняв да прераства в

пожар.

- Смяташ, че съм нещо, направено от тях? Един вид... тайно оръжие? Че се очаква

да избухна или да ми пораснат две глави, или нещо подобно? Това ли е?

- Бих казал, че някой, способен да предизвика земетресение, като просто

пожелае то да се случи, вече си има собствено тайно оръжие. Въпросът ми е какво

още не знаем за теб.

Игьн се взираше в Джей Ди. Дали въздухът помежду им не трепна от вълна

гореща омара? Каза:

- - Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак,

бели дробове. Мозък, сърце. Тези органи съм сигурен, че притежавам. Аз съм човек,

сър. И даже си връщам някои спомени. Стават все по-ясни и се изпълват с

подробности. Намирам се в стая, седя на бюро под зелена настолна лампа и

сглобявам модел на „Видимият човек“. Нали знаете какво е?

- Имах си такъв. Сигурно такава играчка си е сглобявало всяко едно хлапе, от

което някога е станал лекар.

- Добре. Ето ме, гледам бюрото си и това виждам да се търкаля там. Органите.

Бъбреци, стомах, дебело черво, тънко черво, панкреас, черен дроб, далак, бели

дробове, мозък и сърце. Подредил съм ги в този ред - за оцветяване. До тях стоят

бурканите ми с боя. Марката е „Тестор“. Жена с тъмна коса влиза в стаята... и започва

да говори, но не чувам какво казва... - тъгата прониза Итън като меч: не само тъга, но

и дълбоко отчаяние. В очите му зашариха сълзи. - Искам да я чуя, но не мога. И...

онова, което искам най-силно... повече от всичко... е тя да изрече името ми, понеже

мисля, че това е майка ми, но... ако наистина го изрича, аз не я чувам. Или може би

просто не мога да го разпозная вече... - той избърса очи и се втренчи в пода. Полази

го тръпка, разтърси го и затихна. - Човек съм. Знам, че съм човек! - А след това се

взря в намръщените предпазливи очи на Джон Дъглас и изрече на глас онова, което

докторът си мислеше: - Не може да не съм.

Джей Ди имаше нужда от малко време да се вземе в ръце. Продължи:

- Знам, ти нямаш представа какво е това Бяло имение? Просто вярваш, че е

място, на което трябва да се озовеш?

Итън кимна.

- Ами - поде Джей Ди завалено, все едно устата му беше пълна с пясък - и Дейв

вярва в това. Може би и Оливия. Тя много-много не приказва напоследък. Но знам,

че Дейв не е спрял да се рови в онзи пътен атлас. Няма град в тези Ща... в тази страна

-поправи се докторът - с такова име. Дейв взе назаем лупата ми -случайно е

последната, която ми е останала - и сега преглежда атласа страница по страница.

Като нищо ще ослепее от взиране. Чух, че не можел и да спи добре. Просто исках да

го знаеш.

- Добре - отвърна Итън, понеже от него явно се очакваше някаква реакция.

- Вече можеш да си вървиш, ако желаеш. Аз просто ще си поседя тук и ще

поумувам... или може би ще се постарая да не мисля за нищо.

Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели

дробове. Мозък, сърце.