Робърт МакКамън - Границата

на човешките гласове, или на мястото, откъдето се носи ароматът на прясно месо.

Подобните на куки нокти драскаха да освободят напълно тялото, но нещо сякаш

пречеше и устата на тварта се изкриви от разочарование, а от сухото й гърло се

разнесе тихо цъкане. Оливия понечи да писне, но се спря. Нямаше време за това.

Стиснала устни, се приготви да стреля с карабината.

Подът на библиотеката се нагъна и надигна като мръсна океанска вълна.

Мокрите плочки зяпнаха като усти, а между тях път навън си проправяха дращещи

ръце. Дейв първоначално си помисли, че двамата с Оливия са се натъкнали на гнездо

на спящи сиваци, и това отчасти беше вярно... но в следващите няколко секунди,

докато подът продължаваше да се цепи и лъскавата сива плът се измъкваше изпод

него, той осъзна с нов, стряскащ ужас, че в мазето на гимназия „Итън Гейнс“ се е

измътило нещо много по-различно.

Като тийнейджър беше работил в бригада за разрушаване на стари къщи и

извлачване на гредите и тухлите от тях. „Хей, хей -викна един горещ августовски

следобед бригадирът, - я глейте тука!“

И така благодарение на него Дейв беше видял, заклещени в стената, която току-

що бяха съборили, над дузина плъхове, които пищяха и дращеха в опита си да

избягат, само че бяха съединени и на практика вързани опашка за опашка в кръг и не

можеха да тръгнат в нито една посока, имаше и няколко умрели и започнали да се

разлагат, а живите продължаваха да се блъскат диво, оголили зъби, с блеснали очи и

дрезгаво пъхтящи в отчаянието си.

„Това е Цар на плъховете - каза бригадирът, - През целия си живот съм срещал

само още един. Засядат в някое тясно пространство, пикаят един върху друг и

опашките им се срастват. Гадна работа!“

Бригадирът беше вдигнал лопатата си и се беше захванал да размаже Царя плъх,

който умря в кървава и отвратителна каша. На Дейв се падна честта да изхвърли

останките в кофата за боклук.

Сега, много години по-късно, тук, в този кошмарен свят, Дейв Маккейн видя през

дупката в строшения под да изпълзява Цар на плъховете, съставен от сиваци.

Краката им се бяха срасли в рехава маса, съставена от дълги, тънки пипала,

напомнящи донякъде на опашки на плъхове. Някои от телата бяха погълнати от

други, почти изчезнали едно в друго, канибализирани или абсорбирани, и като цяло

в кръга на Царя на плъховете имаше над двайсет души, представлявали навремето

мъже, жени и деца, а главите и ръцете им невинаги се намираха точно на местата,

където се очаква. Бяха издокарани в мокри, петпосани в черно останки от дрехи. От

мазето бълваше ли, бълваше люспеста сива плът. Съсипаните лица и деформираните

глави се люлееха на шиите си. В някои от зейналите усти блестяха зъби като малки

бръсначи, а в други се виждаха редове акулски куки разкъсвачи.

Дейв незабавно осъзна, че имат два проблема.

Кръгът на Царя на плъховете споделяше обща цел и напредваше в една и съща

посока, и при това гърчещото се чудовище преграждаше изхода от библиотеката.

С изкривено от ужас лице Оливия отстъпи назад и се притисна към Дейв. Тварта

се бореше да се измъкне от мазето и влачеше нагоре полепнали по плътта й мокри

книги и мухлясали страници. Царят на сиваците не издаваше друг звук освен съскане

и стържене, но на Дейв започна да му се струва, че вече успява и да събере пипалата

под себе си в опит да се изправи. Каза си, че ако двамата с Оливия възнамеряват да

излязат живи оттук, сега е моментът да опитат.

Откри огън с магнума си, чийто огнен рев се оказа невероятно шумен и ярък. Два

изстрела - и две от кошмарните лица станаха на каша. След това се обади пушката на

Оливия и проби дупка и белокосата глава на женската твар, която първа започна да

се катери навън. От раната бликнаха черни струи. Дейв сграбчи водачката на „Пантър

Ридж“ за рамото, издърпа я след себе си покрай плота и извика възможно най-силно:

- Да се размърдаме!

Масата от сплетени сиваци се движеше все по-чевръсто и запротяга към тях

змиеподобни ръце. Сивите клещи на седмопръста длан сграбчиха десния глезен на

Оливия и тя за малко да падне в гмежта, но Дейв се напъна здраво и я удържа.

Оливия прати куршум в онова, което някога може и да е било човешко рамо, и се

освободи, като беше наясно, че ако не успее, след миг ще е мъртва.

Дейв стреля отново в едно от лицата. Сива плът и тъмна течност опръскаха

стената на библиотеката. От гърлата на Царя сивак се надигна нисък стон, досущ хор