Робърт МакКамън - Границата

метали в извънземна плът беше нов номер - разнесеше ли се вестта из „Пантър

Ридж“, лудницата им беше в кърпа вързана.

Конете процвилваха, трепереха и не искаха да стъпят на паркинга.

- Хайде, хайде - подкани Дейв жребеца си, но животното въртеше бясно очи и

хриптеше като свличаща се лавина, все едно искаше да каже: „Ти може и да си

кръгъл идиот, но аз не съм. Дотука, каубой!“..

- Какви са тези? - Оливия най-накрая се насили да се вгледа и чудовищата,

въпреки че конят й взе да отстъпва, сякаш се боеше да стъпи в катранена яма. - Дейв?

- Каквото и да са, мъртви са - той слезе от седлото и се огледа къде да върже

жребеца. Последния път, когато беше тук - преди няколко месеца - използва

предната броня на един пикап. Същия, който наскоро се беше вдигнал на разходка и

сигурно лежеше малко по-нататък, сервиран на лешоядите.

Дейв забеляза в асфалта отпечатъци, вероятно предизвикани от тежестта на

невъзможните чудовища. Плът от метал. Живот от неодушевени предмети. Хубав

номер, ако си способен на него. Спомни си цитат, който май му беше попаднал в

книга по времето, когато самият той беше ходил в гимназията - беше му залепнало в

съзнанието, понеже му се стори, че звучи яко. Как точно беше? Нещо като... „Всяка

свръхразвита технология прилича на магия“. Това ли беше? Не, но по смисъл се

8

доближаваше . Е, ето ти тук свръхразвита технология в пълния й магически блясък.

„Дявол да го вземе“ - помисли си. Оръжията на пришълците ставаха все по-

странни и по-смъртоносни. Оръжейна надпревара, както го нарече Итън.

- Аха, и ние сме заседнали на шибаната й межда - промърмори Дейв в отговор,

което накара Оливия да попита: „Какво?“, но той просто сви рамене и заведе коня до

знака „СТОП“, който се намираше недалеч от входа на паркинга. Беше сгънат почти

надве, сигурно от същия взрив, избил и стъклата на училището. На спътницата си

каза:

- Ако искаш да останеш тук, нямам нищо против. И сам ще намеря библиотеката.

Оливия вече слизаше от седлото. Приближи притеснения си кон и също го върза

за знака. Стараеше се да не откъсва очи от Дейв, но изпитваше ужасната нужда да

разгледа по-подробно мъртвите твари и знаеше, че не е в състояние да остане тук

сама.

Свали пушката от рамото си - плавно движение, в което ставаше майсторка.

Никога през живота си не беше вярвала, че ще се превърне в жена воин. Но ето я на,

готова да се сражава, ако се налага. Каза:

- Да вървим!

Изкачиха напуканата бетонирана пътека до каменните стъпала, които водеха

към сградата. Едната врата беше избита навътре и свалена от пантите, но другата

висеше накриво като пияница в неделя вечер. Или, каза си Дейв, както навремето

висяха пияниците в събота вечер. Отвътре се лееше сумрачна светлина, кално жълта

като грозното небе. Под краката им хрущяха стъкла - звук, който на Оливия й се

струваше ужасно силен в стихналата сграда.

Не, не стихнала. От тавана на стотици места капеше вода. Мокри листи бяха

залепнали за пода и бяха добили цвета на силен чай. При преминаването на Дейв и

Оливия плочките поддаваха, самият под им се струваше гъбест, сякаш го крепяха

изгнили греди на ръба на срутването. Подминаха шкаф, представлявал навремето

витрина за трофеи - гордостта на спортните отбори на училището, сега разбит и с

потъмнели и петносани от влагата купи. Голяма фреска на едната стена, най-

вероятно дело на самите ученици, изобразяваше земното кълбо и хванали се за ръце

хора около него. На места мазилката беше изпадала и част от фреската бе

обезобразена от големи кафяви петна, но избелялото послание „Семейството на

Човечеството“ все още се четеше.

- Тук е била учителската стая - каза Дейв, когато подминаха една отворена врата.

- Столовата се намираше натам. Намерих лекарствата в един от кабинетите малко по-

нататък. Библиотеката би трябвало да е още по-навътре.

Оливия кимна. Падащата вода кап... кап... капеше . Локвите се плискаха около

захвърлени тетрадки и боклуци, изсипали се от отворените шкафчета, докато

учениците панически са се опитвали да се доберат до дома в онзи априлски ден.

Лесно беше да си представиш как учителите и директорът са се мъчили да въведат

ред; училищното радио припуква, родителите нахлуват из коридорите в търсене на

децата си, а междувременно по новинарските емисии показват как по цял свят

горгонските кораби унищожават градове. Сега тук витаеха само призраци, каза си