Робърт МакКамън - Границата

дълго. Ще се наложи да се преместим, да намерим някакво друго място, ако искаме

да останем живи.

- И смяташ, че Бялото имение е място, което ни трябва?

- Един Господ знае, но „Пантър Ридж“ е свършен... - Дейв свали мръсната си

бейзболна шапка, избърса капчиците пот от челото си и след това отново си сложи

кепето. - Итън е различен, Оливия. Не знам дали е за добро, или за зло. Но досега ни

помогна... Вярвам в това. Наречи ме луд или глупав, или каквото щеш, но ето ме

тук... Само това мога да ти кажа.

Оливия нямаше какво да възрази на думите му. Видя в отсрещния край на

помещението картотечния шкаф на библиотекаря и плота за записване на книгите.

Имаше паднал рафт с дивидита и докато крачеше натам, под краката й пукаше. Сред

целия хаос на плота бе останала да стърчи малка метална статуетка на футболен

играч, стиснал американско знаменце в единия си юмрук и гушнал под другата

мишница ръгби топка, все едно държи любимо дете.

При следващата крачка отдолу се разнесе плътно, мазно изпльокване на

разпадащи се гнили дъски и подът под Оливия внезапно поддаде. Десният й крак

пропадна през дупката и тя изпищя. Представи си как полита надолу чак до мазето и

за малко да захвърли пушката, за да се вкопчи в книгите около себе си, но след това

падането спря - в мрака долу висеше само единият й крак.

Дейв на мига притича към Оливия и й помогна да се изправи. Посъветва я:

- Полека, полека! Добре ли си? Нарани ли си крака?

- Здравата си ударих коляното. Но това е всичко. Внимавай с пода, че хапе.

- Аха, видях. - Дейв надникна в дупката, но всъщност не можеше да види нищо в

тъмата отдолу. Чуваше се, че капеше вода, и от мазето се надигаше кисела,

мухлясала миризма като от злотворна градина с отровни гъби. - Внимателно!

- Ти също. Хей! - Възкликна Оливия, забелязала нещо интересно. - Онзи

картотечен шкаф на стената. Струва си да го отворим.

- Добре. Хайде, да не се разделяме.

Заобиколиха плота на регистратурата и отидоха до картотечния шкаф, който,

изглежда, беше преживял непокътнат всички вилнели в библиотеката бури. Дейв

отвори горното чекмедже и откри дебели пачки от годишните течения на училищния

вестник „Газет“. Във второто чекмедже имаше канцеларски пособия - моливи,

химикалки, гумени ластичета, кламери и всякакви подобни дреболии. Третото беше

почти празно, като изключим няколко листа принтерна хартия, а в четвъртото и

последно имаше два капана за мишки.

- Зад плота са скрити още чекмеджета - забеляза Оливия.

Започваше да куца все по-силно и по-силно, явно коляното й беше пострадало

по-сериозно от първоначалното й предположение. Щеше да се подуе като едното

нищо, каза си. Magnified -точно каквото й трябваше: няколко дни да куцука наоколо

като същинска старица.

Тя отвори горното чекмедже зад плота и откри набор моливи, бележници,

кламери и нечий запас от различни вкусове дъвка „Орбит“. Следващото чекмедже

съдържаше дебел, подвързан в червено и златно алманах „Планинар“ от миналата

година, няколко стари мобилни телефона, които сигурно са били конфискувани н

Деня, и...

...почти скрито под алманаха стърчеше ъгълчето на още една книга. Оливия

вдигна „Планинар“ и видя на корицата магистрала, виеща се през борова гора. Беше

„Пътният атлас на Ранд Макнади за САЩ“ отпреди три години. Между „Планинар“ и

„Макнали“ имаше сплескана мъртва хлебарка.

- Виж! - каза Оливия и извади пътния атлас. На корицата с червен маркер беше

изписано строгото нареждане на библиотекарката: „Да не напуска помещението“.

- Намерихме каквото ти трябва - с немалка доза триумф сподели Оливия с Дейв.

Той дойде да види книгата отблизо.

- Да! - Не се беше хващал да говори с възбуда от много време насам и се изненада

сам от себе си. - Добре, чудесно. Прекрасно! Поне е някакво начало... - Той нави

атласа и го пъхна в колана на джинсите си. - Не знам какво ще търсим, но...

Подът изпука. Звукът беше тихичък, но заплашителен.

- Мисля, че трябва да... - „се махаме оттук“, канеше се да продължи Оливия, но не

й дадоха възможност.

Странна твар изпълзяваше от дупката в пода на библиотеката.

Надигна се, люлеейки се като кобра.

Беше слаба и със сива плът, явно едно време е била жена, защото имаше

провиснали голи гърди и тук-там по някой кичур дълга бяла коса. Хлътналите в

черепоподобното лице очи се стрелкаха насам-натам в търсене или на източниците