Робърт МакКамън - Границата

- Нямаше и нужда... - Оливия се обърна да проследи как Дейв слага Г пред

„ребло“. - Знам какво искаше да кажеш. Доколкото си спомням, беше изумен, че

няма поне масивни вътрешни наранявания и че изобщо стои на краката си... - тя се

облегна по-удобно, за да вижда лицата и на двамата. - Дейв, а ти какво мислиш?

Дейв не бързаше да отговори. Гледаше Джей Ди да изписва „из“ пред „вади“.

След това каза, без да поглежда към Оливия:

- Не съм сигурен, че Итън е точно това, което виждаме в него. Не знам какво, по

дяволите, би могъл да бъде, но бих казал... че ако наистина е предизвикал трусовете...

някак... с помощта на сила, която не...

- Невъзможно! - намръщи се докторът.

- Така ли? - Дейв отпи от собствената си чаша с вода. - Виж какво точно знаем за

света напоследък? В какво можем да бъдем сигурни? Всичко, станало през

последните две години... то противоречи на онова, в което хората са вярвали цял

живот. А и сиваците... мутират толкова бързо. Кой изобщо би си помислил, че е

възможно? То и не би било без извънземните. Без онова, каквото и да е то, с което са

заразили света. Добре... - той обърна стола си така, че да гледа доктора право в

лицето. - Ами ако ... Итън е нещо различно. Може би експеримент, направен от

горгоните или мъглявите...

- Кръвта му не кипна - напомни му Джей Ди.

- Така си е, но все пак... нещо различно. Нещо по-развито.

- Не-човек ли? - попита Оливия. - Прилича на момче, но не е, така ли?

- Не знам. Просто се опитвам да...

- Да се самонавиеш да вярваш, че Итън Гейнс е дошъл и „Пантър Ридж“ да ни

спаси, това ли е то? - Джей Ди вдигна белите си вежди. - Да ни достави могъщи

трусове, та да не ни изядат живи сиваците? Ако е така, дори Итън трябва да е наясно,

че още един подобен трус и „Пантър Ридж“ ще стане на купчина отломки.

- Той вече си е купчина отломки - върна му го Дейв. Отпи още една глътка вода и

се помъчи да си представи, че има вкус на „Бийм“, но и така напитката му си беше

прекрасна. - Нещо повече. Живеем в гробище.

Двамата му събеседници не възразиха. Докторът се размърда неудобство на стола

си, а Оливия огледа малката си редичка редички с букви, сякаш наистина се,

концентрираше върху играта, и не се опитваше просто да избегне прекалено

задълбочения размисъл за надвисналото над главите им бъдеще.

- Всички ще умрем тук - продължи Дейв. - Не можем да издържим повече. Това е

невъзможно! - той стрелна доктора с юг, мрачен поглед. - Поразпитах наоколо дали

случайно някой не е чувал за това Бяло имение. Засега нямам резултат. Поразпитах и

дали няма да се намери пътен атлас, но отново... нищо. Не знам дали на някого ще

му хрумне по-добър вариант. Междувременно ..... се сетих, че в гимназията има

библиотека....

От гимназията бяха дошли голяма част от запасите на Джей Ди, както и много от

консервите, но последното ходене на Дейв до там беше преди месеци.

- Заранта ще отида и ще видя какво може да се намери... Може ....карти... Все

нещо, което да е от помощ.

Оливия се обади:

- Не може да идеш сам. Не трябваше да излизаш сам и за Итън. Беше глупаво. И

знаеш, че изобщо не бива да напускаш укреплението, освен за храна или муниции.

- Да, но въпреки всичко ще ида. Няма да моля никого да дойде с мен, ще се

справя и сам.

Оливия замълча и огледа отново плочките си. Реши да играе на сигурно и написа

„бегом“ на дъската, след което си взе нови плочки, една от които се оказа гадният Ь.

- Вярваш ли наистина? - попита тихо под съпровода на припукването на

маслените лампи. - Че Итън иска да отиде на истинско място? Че се чувства... каква е

подходящата дума... призован ? И че това чудато Бяло имение не се намира на

половин свят разстояние?

- Призован ли? - Джей Ди успя да се усмихне криво, но бързо изтри усмивката си.

- Призован от какво? От глас в съня си? На това ли ще разчиташ сега?

Въпросът бе насочен към Дейв, който отвърна твърдо:

- Ще разчитам на онова, което момчето ми казва. Да, наистина само с това

разполагам... но знам, че видях трусовете. И ги усетих добре. Вярвам, че той знаеше

за наличието на извора още преди да избликне. Мисля, че го е усетил. Не ме питай,

не мога да обясня... - той се наведе лекичко напред, като местеше поглед от Джон

Дъглас към Оливия и обратно. - Той ме помоли да му помогна в търсенето на това

място. Мисли, че е съвсем реално, и казва, че то го зове. Може ли да бъде намерено?-

Дейв сви рамене. - На петдесет мили ли е оттук? На сто? На хиляда? Не знам. Трябва