Робърт МакКамън - Границата

Да иде къде? И защо? И как изобщо човек да открие какво е това проклето място

и къде се намира?

Нямаше да е зле, каза си Дейв, оня тъй наречен глас, който говорел на Итън, да

вземе да му сподели всички подробности, не само оттук-оттам.

Дейв Маккейн може и да беше корав, твърд и закален от натрупаната горчилка

покрай онова, в което се бяха превърнали този свят и животът му - животът на

всички им - но все пак му идваше твърде много.

Олюля се насред крачка. Коленете му се подгънаха. Имаше чувството, че

твърдият дъжд го бие по гърба и го сваля на земята. Имаше налудничавото усещане,

че се разпада по шевовете, самият той се превръща в сивак насред отровената земя и

щом веднъж в тази промяна прекрачи определена граница, никога не би могъл да се

върне към предишното си „аз“.

Внезапно се озова на колене насред пътя и притисна с длани устата си, за да

заглуши напиращата молба за милост - ако не за себе си си, то за всички тях, всички,

които страдаха и бяха загубили семействата си, и стояха тук като затворници в

очакване на смъртта В очите му пареха сълзи, но дъждът бързо ги отми. Помисли си,

че ако се остави да заплаче, това ще го прекатури през ръба и цялата му престорена

6

сила ще отлети и ще стане жертва на спасение .

Така че просто остана коленичил насред пороя, вкопчен в последните останки на

вярата си.

- Да ти помогна с нещо?

Биячът вдигна глава. До него се извисяваше Итън, който му подаде ръка.

Дейв искаше да повярва в нещо. В каквото и да е, стига да го преведе до

утрешния ден. Зачуди се дали е грешно да вярва - поне в този момент - че Итън Гейнс

наистина може да предизвиква земетресения, че беше усетил движението на извора

под бетона на басейна и каменната почва, че е бил мъртъв и върнат към живота от

неизвестна сила и че наистина го упътват към място, наречено „Бялото имение“?

Грешно ли беше - тук и сега?

Не знаеше, но поне в момента, докато извънземните се сражаваха по света и

наоколо вилнееха кошмарни твари, породени от техните енергии и отрови, той

вярваше. Съвсем малко, колкото да издържи до утре.

Въпреки това отказа подадената му ръка и се изправи със собствени сили.

Тръгна отново нагоре по хълма към своя разпадащ се апартамент- вече по-

полека, но тласкан от новооткрита целеустременост, и след мъничко, оставило на

Дейв Маккейн достатъчно лично пространство, момчето го последва почти по петите.

СЕДЕМ

Малко преди полунощ Дейв изрече думите, които се опитваха да излязат на бял

свят от известно време, но не можеше да намери. Сега вече му бяха на езика.

- Ами ако има истинско място, наречено Бялото имение? Несъмнено има такова -

7

отвърна Джон Дъглас. – Някой град на име Уайт Меншън . Или селце нейде по

света. Може да е и в някоя друга страна... - той нареди на дъската за скрабъл букви, с

които написа „оазис“, а след това си взе пет нови плочки, последвани от дълга глътка

от чашата му, пълна с прясна вода. - Но просто защото Итън може да го е чул насън...

това не означава кой знае какво. Ти как смяташ?

Докторът вдигна очи от дъската и погледна към Дейв. В апартамента му - 108 -

горяха две маслени лампи и фенер. От земетресението прозорците се бяха

натрошили и по стените имаше по няколко дузина пукнатини. Вратата беше

окастрена с ръчен трион, за да пасне на изкривената каса. При други обстоятелства

целия жилищен комплекс следваше да бъде евакуиран и обкръжен с жълта лента

като негоден за живеене, но просяците нямат право ни избор.

Оливия Куинтеро разгледа дъската, поставена помежду им на издрасканата маса.

До креслото й беше облегната пушка. Заради проливния дъжд тази нощ сиваците не

бяха дошли. Биха могли да нападнат и призори, но за момента беше спокойно.

Оливия имаше нужда от сън, но Дейв я беше помолил да се присъедини към тях с

доктора и за нея играта беше начин да се отпусне поне малко. Прецени, че най-

добрата й възможност е да добави Ъ и Т към пак“. Избра си две нови плочки –Д и

празна. Попита Джей Ди:

- Какво мислиш за версията на пациента ти? За това, че Итън е бил мъртъв?

- Мисля, че човекът е бил под напрежение и е пропуснал да забележи

сърцебиенето и наличието на пулс.

- Може и така да е. Но след онова, което ми каза в кабинета си... за синините. Ти

смяташе, че момчето е ударено от взривна вълна и трябва да е мъртво. Нали така?

- Не се изразих точно така.