Робърт МакКамън - Границата

- Готов ли си да си ходиш? - попита Джей Ди, без да спира да се занимава с

шината на мъжа.

Итън кимна. Дейв почти беше стигнал до вратата. Както в апартамента на

Оливия, тази също не пасваше докрай в изкривената рамка.

- Внимавай - посъветва Джей Ди момчето. - Навън вали много силно и..

Мъжът с ранената ръка се обади:

- Хей! Чакай малко! Ти... синко ... - Беше се втренчил в Итън. - Чакай. Познавам те

отнякъде. Нали?

Дейв спря точно до вратата и погледна през рамо. Навън дъждът блъскаше

здраво.

Итън не позна човека, който имаше къдрава сива коса, кафяви очи и лепната на

контузеното чело ивица лейкопласт.

- Не мисля... така... - Сърцето му се разтупа от искрица надежда. - Вие познавате

ли ме ?

- Познат ми изглеждаш. Дойдох тук преди няколко дни с жена си. Струва ми се,

че съм те виждал и преди. По дяволите, Поли! - Сопна се той на Джей Ди, после

съсредоточи вниманието си върху момчето. - Мисля, че съм те виждал, но не си

спомням къде. Чакай малко... чакай... носеше., други дрехи. Риза... тъмночервена, с

един откъснат ръкав.

- Точно така - Дейв се върна по-наблизо. - Така беше облечен, когато го доведох

вчера. Та къде си го виждал?

Мъжът се накани да заговори, после нерешително замлъкна.

Изглеждаше доста объркан.

- Хайде, кажи ни - подкани го Джей Ди и спря да увива гипсовите бинтове.

- Сетих се! - Възкликна пациентът. - Бяхме с друга група. В мола. На може би

шест или седем мили оттук. Сградата беше съсипана. Опитвахме се да намерим ново

скривалище, понеже старото ни го разбиха. Пришълците се биеха над главите ни... и

ние си търсехме по-прилична бърлога да се скатаем. После... - той премести поглед

от Итън към Дейв и обратно и отново изглеждаше неспособен да намери думи. -

Извънземните сигурно току-що бяха минали оттам. Влязохме в помещение, където

имаше трупове. Човешки, мъртъвци от може би няколко часа... проснати сред

останките след взрив на стената. И... ти . Ти също лежеше там. Точно там съм те

виждал. Само дето... ти беше мъртъв. Като останалите. Шестима души, всичките

мъртви. Проснати сред онези ми ти тухли, ето там съм те виждал!

- Глупости! - изсумтя Дейв с надигащ се гняв. - Ако точно него си видял,

очевидно не е бил мъртъв.

- Да, ама... беше мъртъв. Според мен взривът беше избил стената и ги беше

метнал из помещението, но... лицето му... изглеждаше, все едно просто спи, и Кей ми

каза да проверя и да се убедя... понеже беше дете и не биваше да го изоставяме. Та...

потърсих сърцебиене и пулс и нищо не открих... - мъжът с ранената ръка втренчи

поглед в пода. - Проверих. Наистина. Нямаше...

- Сгрешил си - прекъсна го Дейв. Лицето му беше почервеняло. - Адски си

сбъркал! Може сърцебиенето и пулсът му да са били бавни, но... виж го само! Да ти

изглежда умрял !

Забеляза, че Джей Ди се е втренчил в него и си спомни как двамата с доктора

стояха в Обезопасената стая, взираха се в ужасните черни синини на гърдите и гърба

на Итън и Джей Ди казваше: „Според мен е преживял много силно контузващо

събитие. Някаква експлозия. Може да е попаднал във взривната вълна“.

- Грешиш! - повтори Дейв на човека със счупената ръка и след това се обърна и

излезе, понеже въпросите водеха до други въпроси, за които нямаше отговори, и

дори в полуделия свят, какъвто беше този напоследък, мъртвите момчета не се

връщат от отвъдното. Продължи да крачи все по-бързо и по-бързо и излезе под

пороя, който обсипа главата, гърба и раменете му с капки като малки оловни

топчета.

„Бялото имение“ - помисли си, докато крачеше нагоре по хълма. Луда работа.

Нямаше никакъв смисъл. То вече нищо нямаше смисъл. Каза си: „Бялото имение,

цуни ме отзад!“.

Но си мислеше също и колко решително звучеше гласът на момчето, когато

заявяваше: „Смятам, че трябва да ида там“.

И което беше по-притеснително... Вярвам, че нещо ми подсказва да ида там.

Дейв погледна през рамо и видя, че Итън го следва - слабичък силует, почти

напълно замъглен от дъжда. Понечи да спре и да изчака момчето, но вместо това

продължи напред. Не знаеше дали Итън е луд, или...

... нещо друго?

Никой не може да сътвори земетресение, мислеше си Дейв, докато вървеше през

пороя. И тази чудесия с плувния басейн и Бялото имение, а сега и мъртвото хлапе в

останките на взривения мол, облечено с тъмночервената риза с един ръкав, която

беше носило и вчера.

И в същото време... момчето, което казва: „Вярвам, че нещо ми казва да ида там“.