Робърт МакКамън - Границата

пронизваха пушека, пълни с паникьосани пътници коли и ванове се разминаваха с

него на броени инчове. Дейв продължи да крачи към неизвестната си цел и май

крещеше и беснееше заради свършека на света, защото в съсипаното си съзнание

смяташе че да, наистина е настъпил.

Пътят му в крайна сметка го отведе тук, до крепостта, в която се беше превърнал

комплексът „Пантър Ридж“, и макар че всеки ден се сръчкваше да събере малко

провизии, да оседлае кон и да потегли на пътешествие до Сидър Рапидс да провери

дали майка му и баща му са още живи, в действителност мислеше, че са мъртви и

едно пътуване натам ще се окаже мъчителен преход през невероятен ад. Смяташе, че

няма да успее да преживее две нощи на открито, не и със сиваците, които

непрестанно диреха прясно месо. Ако не го пипнеха те, можеше да попадне в някоя

битка между извънземни и да загине, изгорен на черна пепел, както бяха намерили

смъртта си Черил, Майк и Стивън.

Дали това значеше, че има сърце на страхливец - питаше се Дейв. Въпреки

всичките си сбивания по баровете и коравината, и бравадото не беше ли всъщност

дълбоко в себе си уплашена малка сянка на мъжа, който се представяше, че е?

Понеже, честно казано... наистина се боеше. Умираше от ужас. Приятелите му

бяха тук. Тук се чувстваше полезен. И в крайна сметка си знаеше, че тук и ще загине.

И ако се съди по броя на сиваците, които бяха щурмували крепостта снощи, от

смъртта го делеше само изстрелването на пет пълнителя за узито.

След това за него спектакълът свършваше. Тази нощ ли щеше да бъде? Утре

вечер? Или следващата седмица? Ясно беше само, че ще е скоро. И когато всичко

приключеше, най-вероятно щеше да настъпи краят и на всички останали тук, дори и

ако всеки път странни земетресения изтриват глада за човешко месо от стомасите на

онези чудовища.

Дейв лежеше в спалния си чувал на дивана и си пожела да разполага с онази

последна бутилка „Джим Бийм“, която беше довършил преди около месец. Не

можеше да се приспи. Не можеше да се отпусне заради две неща.

Итън, който с яростна увереност твърди „Земята стори каквото исках“.

Не можеше да пренебрегне факта, че точно там, откъдето момчето бе минало по

дъното на плувния басейн, се беше отворила пукнатина да ги дари с прясна вода.

Повече нямаше нужда да се тревожат за разпределянето на бутилките. Да, имаха

цял куп други грижи, но... водата вече не беше сред тях.

„Земята стори каквото исках от нея“, беше казало хлапето.

И единствен Дейв знаеше, че Итън е минал по протежение на басейна, и когато

го попита защо, отвърна: „Имах чувството, че трябва да дойда тук“.

Просто твърдение. Но... в него се криеше нещо повече. Много повече. Дейв

имаше свое собствено предчувствие и решително се измъкна от спалния чувал, обу се

и си сложи шапката. Беше виждал как войници с черни шлемове се носят през

стените на този апартамент и беше свидетел как чудовищните твари - доскорошни

богобоязливи, работливи американски граждани - разкъсват бодливата тел, гонени

от глад за човешко месо. Беше виждал и бляскавите следи на извънземни бойни

кораби в нощното небе и осъзнаваше, че верни могат да се окажат неща, които дори

не е и сънувал, и освен това в кошмарния днешен свят нищо не биваше да минава за

невъзможно.

Дейв напусна апартамента си и пое надолу по хълма към болницата, защото

имаше да зададе някои въпроси на едно загадъчно момче.

ШЕСТ

Итън не беше в безопасност дори в крепостта на съня.

Отново стоеше отгоре на стената и се взираше в множеството изкривени,

обезобразени и разлагащи се същества, юркащи се нагоре по хълма. Около него

стреляха оръжия и част от нападателите падаха, но все повече и повече сиваци

успяваха да са хванат за зидарията, да забият шиповете на пръстите си в пукнатините

и да се покатерят със скоростта и решителността на бесния глад. Започнаха да се

прехвърлят през бодливата тел, някои притискаха намотките с тела, за да успеят

другарите им да се прехвърлят, други пък в бясна ярост се нахвърляха да късат

намотките, за да докопат защитниците отвъд.

Стената щеше да бъде покорена. Мунициите свършваха и оръжията замлъкваха.

Някои от защитниците останаха заклещени между съдиращите нокти и

разкъсващите, остри като триони зъби, други панически скачаха от мостчетата и

бягаха да търсят укритие. Итън отстъпваше от настръхналите шипове на тварите,