Робърт МакКамън - Границата

Дявола и гордостта от добре свършената работа. Години наред се бе трудил на

семейните царевични и соеви ниви. Когато горгоните се появиха точно след десет

нула нула заранта на трети април, той се обади на майка си и баща си във фермата

недалеч от Сидър Рапидс, Айова, да им каже, че те с Черил и момчетата ще дойдат

след няколко дни, че всичко ще се оправи и не настъпва краят на света и да, голяма

лудница е и е страшно донемайкъде, но военните ще се погрижат за тази работа.

След това CNN показа самолети, които избухваха в пламъци и падаха като сухи

листа, и ракети, които се взривяваха, след като са улучили защитаващото корабите на

пришълците силово поле, и президентът в Овалния кабинет обясняваше на всички

да запазят спокойствие, преди да се изпари заедно с останалите членове на

правителството. Навсякъде по света паникьосани тълпи търсеха водачите си и

откриваха, че вече ги няма. Полицейските сили и военните се разпуснаха, за да

защитават и скрият собствените си семейства и да намерят начин да оцеляват. След

това пристигнаха корабите на мъглявите и спряха да работят всички мобилни и

стационарни телефони, интернет, телевизиите, радиостанциите и електричеството.

Дейв, Черил и двамата им синове така и не стигнаха до Сидър Рапидс. Нито до

дома на родителите й южно от Колорадо Спрингс. Така и не узнаха какво се е

случило с тях или със сестрата на Черил в Сан Франциско. Всичко стана толкова

бързо, че беше като сън. Цареше нощ, те се приготвяха да напуснат къщата на

светлината на свещи и захранвани с батерии фенери и Дейв тъкмо изнесе чифт

куфари през външната врата и тръгна към караваната, паркирана от другата страна

на пикапа им. В следващата секунда безлики, облечени в черно войници с оръжия,

които растяха от телата им, не само нахлуха в къщата, но и се движеха през стените

като трепкащи призраци. Черил беше в задната стая с Майк и Стивън и Дейв им

кресна всички да излизат, в караваната незабавно, хвърли куфарите и тъкмо се

пресягаше за пушката си, опряна до отворената врата, когато синя светкавица облиза

прозорците. Помнеше добре оглушителния взрив и усещането първо да те ритнат в

гърба с тежък ботуш и после да падаш като в черна яма... на голямо разстояние...

падаш и падаш... все едно пропадаш от един свят в друг... и когато дойде на себе си,

лежеше на земята недалеч от почернялата каравана, дрехите му димяха, горящата

къща и пикапа бяха пропаднали в кратер и всички дървета в района се бяха

превърнали във факли с причудливи сини пламъци.

Беше се опитал да стане, но тялото му трепереше, нямаше власт над нервите си,

не можеше да накара крайниците си да се движат. Носът му кървеше и от очите му

също капеше кръв. Заби кръсти в земята и се влачи по корем колкото му стигаха

сили, крещейки имената на жена си и на синовете си. В небето над неговата голгота

неземните твари криволичеха през мрака и оставяха сияйни сини и червени следи,

които някой би могъл и да нарече красиви.

Дейв не знаеше колко време е стоял в къщата, след като огънят угасна, а той

изпълзя долу, в кратера, и намери обгорените тела. Спомняше си, че вече имаше

мъждива светлина, а той още си седи сред телата в димящите руини, опитвайки се да

се досети къде са ключовете от караваната и как би могъл да смени четирите стопени

гуми. После мъглявите войници се появиха отново, мълчаливи и призрачни, поели

на незнайна мисия към неизвестна цел. Неколцина го огледаха, докато подминаваха

ръба на кратера, или по-скоро безликите им, покрити с шлемове глави се обръщаха

за част от секундата надолу към Дейв. Но за тях той не представляваше интерес с

обгорелите си парцали, със съсирената кръв под носа си и с кървавите си, преливащи

от лудост очи и уста, зейнала отворена с проточена от нея лига.

Той беше едно нищо според мащаба на тази война.

Спомняше си как си мисли, че е време да се маха. Време да тръгва, ако смяташе

5

да го прави изобщо. Беше погледнал към скъпия часовник „Булова“ , който Черил

му беше подарила за десетгодишнината им, и видя, че стъклото го няма и стрелките

са останали на 9:27, и това почти ликвидира последната му частица здрав разум. Но

сигурно все някакъв инстинкт го беше подканил да се размърда, понеже си

спомняше и как се олюлява по магистралата в мрак, вероятно принадлежащ на друга

нощ, а земята бе обгърната от дима на горящите дървета, къщи и ниви. Фарове