Робърт МакКамън - Границата

трябва някакво покривало за басейна, начин да го предпазят от дъжда, и отново

погледна към Дейв, но той вече беше отстъпил назад от ръба.

Беше застанал няколко фута вдясно на Итън и се взираше в момчето. Спомняше

си съвсем ясно как то твърдеше, че „изпитало нужда да дойде тук“, след като го беше

видял да върви по протежение на басейна. Нещо повече, пукнатината следваше

маршрута ни Итън - басейнът се беше разчупил точно под мястото, от където мина

момчето.

Итън гледаше с натежали клепачи как водата продължава да приижда.

Чувстваше се много уморен и се унасяше в сън. „Така ли се усеща шокът?“ - запита се.

Гледаше как другите бързат да напълнят бутилките и кофите си, а след това усети, че

до него стои Дейв Маккейн и го зяпа втренчено, сякаш никога досега не го е виждал.

- Какво има? - попита Итън.

- Просто гледам - отвърна Дейв.

- Какво?

- Не знам все още - призна биячът и това беше самата истина.

Обърна се да иде в съсипания си апартамент и да донесе бутилките, с които

разполага. Все още му предстоеше и да се погрижи за погребението на Мич, както и

за останалите мъртъвци. Джон Дъглас реши, че е време да отведе очевидно

замаяното момче в болницата, да го натъпче с успокоителни и да го настани да

почива, а след това с помощта на сестрите да се погрижи за счупените кости и

другите контузии. Предстоеше му тежка сутрин... но пък те всички бяха тежки.

Оливия излезе от басейна и помоли няколко души да измислят навес, с който да го

пазят от дъжда, но още докато предлагаше идеята, се замисли за намаляващите

запаси от храна и муниции, повредените стени и нарастващите орди сиваци. „Пантър

Ридж“ нямаше да удържи още дълго дори с неограничен запас чиста вода. Тя вдигна

поглед към мътножълтите облаци на утрото. Там, някъде във висините и навсякъде

около останките на света, мъглявите и горгоните все още се биеха. Може би войната

им беше безконечна, каза си Оливия - или поне щеше да се окаже война, която тя,

пък сигурно и никой друг от защитниците на „Пантър Ридж“ нямаше да проследи

докрай. Промърмори под нос:

- Добре...

Имаше толкова много работа и толкова много грижи. Не можеше да се пречупи

точно в тази мъглива жълта утрин. Басейнът се пълнеше със съкровище от прясна

вода. Това си беше същинско чудо, нали? Просто малко езеро надежда, което с всеки

изминал миг ставаше по-дълбоко.

- Добре! - Повтори Оливия, понеже думата й прозвуча хубаво и силно.

А след това обърна гръб на басейна и отиде да потърси собствените си бутилки, в

които да събере малко от течното чудо.

За погребенията на мъртъвците се погрижи отряд, в чийто състав влизаше и Дейв

Маккейн. Колкото и да си мислеше, че са свикнали с тази задача, не бяха. Дейв

работеше усърдно и равномерно и не говореше с никого от останалите, а когато

запълниха новите гробове, запали цигара и отиде до басейна да пуши на спокойствие

и да гледа как бълбука водата. Харесваше му издаваният oт нея звук, напомняше му

песента на поток, който препуска през смълчана гора. Бяха му останали шест цигари

и ползваше последната си запалка „Бик“. „И без това е гаден навик“ - помисли си. Вce

щеше да се наложи да ги откаже. Нисък тътен от буря отекна и облаците високо горе.

Или беше гръмотевица, или едната страна е отбелязала точка срещу другата.

В болницата Итън спеше в затъмнена стая в прегръдките на две капсули

4

залеплон . В съседното помещение Джон Дъглас и двете сестри се занимаваха с

ранените. Утрото полека-лека напредваше. С него - и ремонтът на срутилата се

наблюдателна кула, както и на източната стена, тук и там работниците се захващаха

да запълват с допълнителни камъни и хоросан увредените места и по другите стени.

Слънцето си оставаше бледа мазка в небосвода. Около обед заваля лек дъждец, но по

това време зеленият брезентов навес вече беше опънат на дървена рамка над

басейна, който продължи да се пълни от подземния извор.

В апартамента си Дейв Маккейн позяпа изсипалите се от пропукания таван над

леглото му тръби и безжизнените кабели и накрая пресече килнатия под до килера,

за да извади оттам спалния си чувал. Свали си обувките и бейзболната шапка,

разгъна чувала на сивия си диван и се напъха в него. Час след опита си да поспи

малко все още беше буден и размишляваше.

Беше въведен в тежкия живот на фермерите от родители с искрена вяра в Бога,