Робърт МакКамън - Границата

видя ясно в главата си как склонът на хълма помръдва като кожа на змия, и се

съсредоточи върху видението, и измина секунда, а после и друга, без да долавя нищо

друго, освен щракането на изпразващи се оръжия и писъците на сиваците, които

катереха стената, и ударите на брадвите, които сечаха деформираната плът... нищо...

съвсем нищо.

И точно когато Итън се канеше да отлепи длани от камъните и да се подготви да

срещне смъртта си навярно, усети стряскаща горещина внезапно да се надига от

дълбините на тялото му, тя изпържи плътта му отвътре. Може би, каза си, е като

вълна електричество, което прогори ушите му и запука в косата му - или пък нямаше

нищо общо, а беше просто усещане за твърда вяра, че ще успее, щом иска да спаси

себе си и другите, и също толкова бързо насред царящия хаос и вихрещо се насилие

усети как част от него - загадъчна част, която дори не проумяваше - набира чутовна

сила.

Усети я да се изсипва от тялото му като водовъртеж и да влива волята си в

пръстта.

Земята простена като пробуждащ се от дълга и мъчителна дрямка старец. След

това старецът се протегна и отърси и в този миг целият хълм се надигна.

Не беше плавно движение. Пукнатини препуснаха по пътното платно и в

прозорците на апартаментите зад Итън се трошаха стъкла. Жилищните блокчета в

„Пантър Ридж“ стенеха с цепещо се дърво и откачащи се от опорите си тераси. Но

стената отърси част от катерачите и обстреля с прахоляк и остри парченца

деформираните лица на онези отдолу. Мнозина от защитниците наминаха на колене

и някои дори рухнаха от мостчето. Итън също се озова коленичил, но се изправи

несигурно, без да отлепя длани от камъните. Имаше чувството, че е част от самата

земя, че направлява гърчовете й през заземяващата стихия на камъка, но въпреки

това сърцето му препускаше като лудо и той вече беше прехапал долната си устна до

кръв.

Една от наблюдателните кули рухна, а картечарят скочи от нея, за да се спаси.

Склонът на хълма се разлюля отново, още по-яростно и мнозина от сиваците

изгубиха хватката си върху стена. Падаха - чудовища, преплетени в чудовища.

Третата тръпка беше най-гневната.

От стените с експлозивен трясък се откъртиха огромни камъни. От прозорците на

апартаментите блъвнаха още стъкла. Целият „Пантър Ридж“ се разтресе с тътена на

разпадащи се древни планини. По склона зейнаха и се заусукваха пукнатини.

Сиваците се олюляваха и пропадаха в тях, а пукнатините се разширяваха до два-три

фута. Мнозина от нападателите останаха заклещени вътре, когато те се затвориха

отново, скалите стържеха в деформираната плът и смазваха заразени от

извънземните кости. Ноктести ръце посягаха от новите си гробове и мачкаха въздуха,

докато не застинат неподвижни.

Това нападение от страна на земята, което продължи с поредица по-слаби

земетресения, стигаше да докаже, че сиваците и по-голямата си част са запазили

инстинкта си за самосъхранение. Те се обърнаха и побягнаха по хълма, мнозина

влачеха със себе си мъртъвци, за да похапнат от тях по-сетне. Бяха нахлули с

крясъци, но си тръгваха тихомълком, сякаш засрамени. Някои поглеждаха през

бодливите си рамене и посланието им беше почти същото, като девиза, написан на

стената на жилищния комплекс: Утре е нова нощ.

А след това те се превърнаха просто в гмеж от обезобразени силуети, които

тичаха, влачеха се, куцукаха в мрака по подножието на хълма и след още миг

напълно се скриха от поглед.

Земните трусове стихнаха.

Итън свали ръце от камъните. Задачата му - колкото и невероятна да беше -

приключи. Дланите и пръстите му пареха от горещината. Къпеше се в студена пот и

дишаше тежко, беше уплашен до смърт, замаян и дезориентиран, но беше усетил, че

избликналата от него изумителна мощ се прибра в скривалището си дълбоко в

тялото му, успокоява се и се смълчава.

Каквото и да бе въплъщавал през последните няколко минути, сега отново си

беше просто хлапето, което искаше да построи много готин модел на „Видимият

човек“.

ПЕТ

Озарен от жълтата светлина на лампата, Джон Дъглас докладва:

- Седем мъртви и дванадесет ранени. Имам и шестима със счупвания. Джейн

Питърсън няма да преживее контузиите си. Мисля и че трябва да преместим трупа на

Мич Вандервиър колкото се може по-скоро, как смятате?

- Несъмнено - съгласи се Оливия.

Очите й бяха кръвясали и обградени с тъмни кръгове. Седеше зад бюрото в