Робърт МакКамън - Границата

апартамента си и беше наредила на плота проклетите жълти правителствени бланки

и няколко тънкописеца в черен кожен калъф. Беше извадила от най-долното

чекмедже на бюрото подаръка, който Винсент шеговито й беше поднесъл на

3

петдесетия и рожден ден преди четири години — топка „Магическата осмица“ с все

черното мастило вътре и плаващия в него икосаедрон. Беше я оставила на плота

пред себе си - просто частица от миналото. Частица, която е преминала през много

ужасии и битки, за да достигне до днешния ден. Беше и част от Винсент, и живота им

заедно, който сега приличаше на магическа измишльотина - време на радост, което

бе много трудно да си припомниш. Но „Магическата осмица“ връщаше капка от

усещането. Мъничка капчица. La parte mas pequena. Оливия не взимаше решения с

помощта на топката, по понякога... понякога си мислеше да опита, понеже нищо

чудно Винсент да успее да се свърже с нея, да я напътства и утешава през черното

мастило на неизвестността.

- Много харесвах Джейн - чу се да казва с безизразен глас. -Много мила жена. Да,

трябва да преместим тялото на Мич. Ще се погрижиш ли?

Последният въпрос бе предназначен за Дейв Маккейн, който се беше проснал на

оръфания кафяв диван и се взираше в пропукания таван. Поредицата странни

трусове бяха извадили душата на старите сгради. Част от стълбищата бяха

пропаднали, в източната стена имаше срутен участък, почти всички прозорци се бяха

счупили и се крепяха само на тиксото, а имаше и пропаднали покриви. Дейв вече

беше видял дузини пукнатини в стените на собствения си апартамент. Прецени, че е

само въпрос на време, преди проклетата сграда да се срути. Подът на спалнята му

така се беше килнал, все едно вървеше по палубата на кораб в открито море,

наклонен под опасен ъгъл от висока вълна.

- Ще се погрижа за това - рече безизразно.

По ризата и маскировъчните панталони на Джей Ди имаше петна и струйки

чужда кръв. Болницата - два апартамента с премахната междинна стена - се

намираше в най-долната сграда и разполагаше с персонал от две сестри, едната от

които беше работила като ветеринар във Форт Колинс, а другата - като зъболекарска

сестра в Бойзи, Айдахо, още като млада, преди около трийсет години. Наборът

медицински принадлежности се състоеше от лейкопласт в различни размери,

шишенца аспирин и седативи, дезинфектант, няколко гипсови бинта за счупени

крайници, няколко дървени шини и хирургически инструменти от рода на щипци и

форцепси, както и зъболекарско оборудване, имаше и няколко шишенца

болкоуспокояващи - „Демерол“ и „Викодин“.

- Трябва да преброим отново мунициите - допълни Оливия. Полагаше големи

усилия да говори с твърд и равен глас. В стаята освен Дейв и Джей Ди имаше още

трима души и всеки от тях споделяше част от отговорността за проследяването на

запасите и мунициите. - Проверете какво е останало на всички.

- Аз имам пет пълнителя - отвърна Дейв. - По трийсет и три патрона във всеки.

След това ме бройте празен - той седна на дивана и си свали бейзболната шапка.

Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, а очите му - мътни. - Не можем да

посрещнем второ подобно нападение. Този път бяха прекалено много. Ако трусовете

не бяха връхлетели... щяха да влязат вътре. Нямаше начин да ги накараме да си

плюят на петите.

- Трусовете - обади се Кармен Ниега, слаба латиноамериканка, служила преди

като данъчен адвокат в Денвър. Живееше с групата малко по-малко от четири

месеца, беше пристигнала с половин дузина други скитници. - Случвало ли се е

някога подобно нещо?

- Никога - отвърна Оливия.

Погледна към вратата, която зееше открехната, понеже вече беше невъзможно

да се затвори в изкривената рамка. Итън Гейнс беше на прага и надничаше в стаята.

Зад гърба му през гъстата супа на облаците започваха да се процеждат първите

мътни лъчи на жълтото утро.

- Добре ли си? - попита го Оливия.

Той кимна с безизразно лице. Косата и дрехите му бяха побелели от каменен

прах.

- Казах ти да се махаш от стената - изсумтя тя. Погледна към доктора. - Джон,

мисля, че е в шок. Виж дали...

- Не, не съм - отвърна Итън, преди Джей Ди да успее да заговори. Влезе в стаята,

провлачвайки леко крака, което му подсказа, че вероятно наистина е в шок. - Исках

да ви кажа. Да ви кажа на всички... - той се поспря, опитвайки се да се сети какво

точно се .... да сподели.

- Да ни кажеш какво? - подкани го Дейв. Отново говореше грубо, понеже беше