Робърт МакКамън - Границата

които се катереха през бодливата тел пред него. Балансираше на ръба на моста, но

внезапно пепелно сива ръка се стрелна през намотките и го сграбчи за гърлото. През

бодливите възли се беше промушила скелетоподобна твар, наполовина човек и

наполовина змия, и го дърпаше към себе си с ужасяваща сила.

Право в Итън се взираше жълтооко лице, покрито с пъпчиви сиви люспи и

увенчано от маса черна коса. Тънките устни се разтвориха и отдолу се показаха вече

нащърбени и начупени от гризане на човешки кости зъби.

Пастта зейна. По зъбите затанцуваха отблясъци от лампите.

Тварта заговори със сух шепот:

- Иди в Бялото имение.

Миг по-късно в слепоочието й се заби куршум и от раната бликна черна кръв.

Звярът изненадано примигна с жълтите си очи. Хватката на кривите като куки нокти

около гърлото на Итън се отпусна и сивакът рухна назад през бодливата тел, по

чиито шипове останаха да висят парченца сива плът.

Итън? Итън!

Някой го разтърсваше за рамото. Момчето бясно се задърпа, и дори в мрака на

дълбокия си сън осъзна, че се събужда. Отвори очи срещу светлината на поставената

на масата маслена лампа. Завесите на прозорците бяха спуснати и през тях се

процеждаше следобеден здрач. Отвън валеше дъжд и чукаше по счупеното стъкло,

покрито с листове стиропор. На дузина места от тавана капеше вода. Итън нямаше

представа колко време е спал в тясното си легло в малката стаичка, която беше част

от болницата. До постелята му имаше поставен стол. Видя сурово лице със закривен

като ястребов клюн нос. Дейв Маккейн си беше свалил бейзболната шапка,

множеството „лизнати“ заврънтулки в косата му стърчаха безразборно. Миришеше

като мокро куче.

- Джей Ди ме пусна - обясни тихо Дейв. Вратата между тази стая и останалата

част от болницата беше затворена, поне доколкото кривата рамка позволяваше. -

Каза, че си спал достатъчно и че трябвало вече да си добре.

Итън седна в леглото. Тялото още го болеше и беше малко замаян. Посланието

на чудовището отекваше в главата му: иди в Бялото имение. Кимна.

- Добре съм. Е, поне съм малко по-добре.

Дейв изсумтя. На лицето му беше изписано мъчителното изражение на човек,

който отчаяно се нуждае или от цигара, или от чаша уиски, а докторът му беше

забранил да пуши тук и последната бутилка „Бийм“ бе само златен спомен.

- Трябва да ти задам няколко въпроса...

Говореше не толкова сурово, колкото напрегнато. Замълча и за малко се втренчи

в кокалчетата на ръката си. Бейзболната му шипка беше окачена на облегалката на

стола и по нея блестяха дъждовни капки. Напът към болницата Дейв бе усетил

дъжда мазен и горещ по кожата си и се чудеше какви ли извънземни отрови има в

него.

- Давай - подкани го Итън, доловил нерешителността на мъжа откъде да започне.

- Хубаво, де - съгласи се Дейв. - Добре тогава. Ти каза, че си предизвикал

трусовете. Как е възможно? Така, де... ти си момче, нали? Човек? Нали си човек?

- Според мен си убеден в това – но не си си донесъл узито.

- Възнамерявам да повярвам, че си човек. Не нещо, което само го наподобява.

Някакъв експеримент, изпълнен от мъглявите или горгоните. Но... ако ти си

предизвикал трусовете, как изобщо го постигна?

- Честно казано, не знам - призна Итън, а мислите му се връщаха все към „Бялото

имение“. Опитваше се да изтрие този сън, но напътствието не желаеше да изчезне,

напротив - нуждата да го последва ставаше все по-силна и по-силна. - Пожелах да се

случи. Положих ръце на стената. Исках земята да отърси сиваците. Не се сещах какво

друго мога да направя.

- Сложил си ръце на стената? И просто си си помислил какво искаш да се получи,

и то се е случило ?

-Да.

- А-ха. Хубаво, де. Премести ми шапката от облегалката на стола и я сложи на

главата ми!

Итън за малко да избухне в смях, но каменното изражение на лицето на Дейв

подсказваше, че би било лоша идея.

- Хубав фокус би се получил, нали? Не мисля, че съм способен да изпълня

молбата ти.

- И що не? Ти предизвика шибаното земетресение! Използвай ума си, нали така

каза, че си го направил? А сега не можеш да използваш ума си да преместиш една

малка шапка?

- Трябва да си го пожелая... понеже... един вид е единственият изход. Не знам как

го сторих. Просто си знаех... че в онзи момент... точно тогава... трябва да опитам,

защото не исках да умра. Не исках и другите да умрат. Трябваше да сторя каквото