Робърт МакКамън - Границата

мога... всичко по силите си. Така че... то просто избликна от мен. Усетих го. След това,

когато всичко свърши, го усетих да се връща и да заспива.

- А какво точно усети? Какво излезе от теб и после се върна? -в гласа на Дейв се

долавяше саркастична нотка.

- Ами енергия предполагам. Не се сещам как иначе да го опиша.

- Енергия ... - сарказмът се увеличи. - Да, ясно. Петнайсетгодишно хлапе с енергия

да случи земетресение, но не може да премести шапка на няколко фута. Можеш ли

да се левитираш от леглото? Да видиш бъдещето? Можеш ли да ми кажеш как

целият този кошмар ще достигне до щастлив край?

- Не - отвърна Итън, а по лицето му танцуваха сенки заради треперливото

пламъче на лампата. - Не и не, и не мога.

Дейв прокара длан по челото си. Заслуша се как трополи дъждът отвън. Взираше

се настоятелно в очите на момчето.

- Знаеше ли за извора под басейна?

- Не.

- Тогава какво правеше? Защо обикаляше из него?

- Смятах, че се намирам там, където следва да бъда.

- И нещо ти го каза? В смисъл на „заговори ти“? Така ли?

Итън сви рамене:

- Не з...

- Защо не знаеш? - Дейв с огромно усилие се сдържа да не кресне. - Или по-

скоро... какво, по дяволите, знаеш ? Не си наясно за истинското си име, нито откъде

идваш или къде са родителите ти. Просто си се „събудил“, докато си тичал, нали така

ми каза? И внезапно можеш да предизвикаш земетресение, а плувният басейн се

пропуква точно откъдето си минал, и от него бликва чиста вода? Понеже си сметнал,

че там ти е мястото ? - Биячът се ухили налудничаво, със скрити зад гримасата яд и

разочарование. -Христе! Добре, ти ни намери вода. А какво ще кажеш за още храни?’

И патрони също. От това имаме нужда, понеже няма да сме в състояние да спрем

следващото нападение. Така че ни спретни още малко муниции, Итън! Можеш ли да

го сториш за нас? Ако не... значи сме свършени. Разбра ли?

Итън се намръщи. Разбираше сериозността, с която му говори Дейв, но го

гризеше съвсем друго и в ума му се въртеше само то. Каза:

- Бялото имение. Да си чувал някога за него?

- Какво? Белия дом ли имаш предвид? Във Вашингтон? Какин общо има...

- Бялото имение - повтори Итън. - Не Белия дом. Според мен е някакво истинско

място и смятам, че имам нужда да ида там.

- Така ли? Е, аз пък смятам, че имам нужда да ида на шибаната луна . Да не си се

побъркал, хлапе? Това ли е? Откачил ли си?

Итън се взираше в светлината на маслената лампа. Кой беше той, честно? Откъде

беше дошъл? Не знаеше отговорите на тези въпроси, но знаеше някои истини и реши

да ги изрече.

- Смятам, че трябва да отида там. Смятам, че нещо желае да отида. Важно е, но не

знам защо. Това място... жилищният комплекс... не става. Тук не бива да остава

никой. Следващото нападение ще е последно за онези, които останат. Но вярвам, че

Бялото имение е истинско място... и мисля... вярвам ... че нещо ми казва да ида там -

той погледна спокойно Дейв в очите. - Името ми се откри насън. Продължавам да

мисля за него. Можеш ли да провериш от мое име дали то съществува наистина и

къде се намира?

- О, сега пък си имаме прозрения в сънища, а? Какво следва? Ще обърнеш водата

на вино? Направи я на уиски и съм твой роб до гроб!

- И лимонада би ме зарадвала - отвърна Итън със сериозно изражение. - Казвам

ти каквото вече знаеш за „Пантър Ридж“. Сър - добави той, за да не прозвучи

неуважително. - Можеш ли, ако обичаш, да ми помогнеш да проверя за Бялото

имение? Да разпиташ дали някой случайно не го е чувал и къде се намира?

- О, че как. Ще проверя в интернет, как ти звучи? - Дейв се изправи. Сложи си

бейзболната шапка, още влажна от мазния дъжд. Нямаше представа защо е дошъл

тук да задава на момчето разни въпроси, но не беше получил отговори, които да го

устройват. Може би искаше да има... нещо... някакъв отговор, в който би могъл да се

вкопчи и да се държи за него. Вместо това... момчето сигурно беше побъркано и с

този факт се изчерпваше всичко.

Итън стана от леглото и последва Дейв извън стаята. В съседната, която служеше

за болнична чакалня, неколцина пациенти седяха на столове или в очакване на

лечение, или по време на лечение. Както и в апартамента на Дейв, и тук от

строшения таван висяха тръби и жици. Джей Ди беше зает с поставянето на шина на

лявата ръка на унил на вид мъж на средна възраст с мръсна бяла тениска и джинси, а

двете сестри се грижеха за други пациенти.