Робърт МакКамън - Границата

да ида до онази библиотека утре и да се опитам да намеря някакви карти. Това е най-

доброто, на което съм способен. И Джон... сещаш се как изглеждаха онези синини на

гърдите и гърба му. Ти самият каза... Беше изненадан, че дробовете му не са

гръмнали и че още диша.

- Вярно си е, бях - отвърна Джей Ди, но говореше като на болен човек. - Изумен

съм, че е жив, така е. Но, Дейв... това не означава, че е бил мъртъв и е възкръснал!

Дейв помълча известно време. Дъждът блъскаше още по-силно по килнатите

покриви и разбитите стени на комплекса „Пантър Ридж“, чиято слава бе далечен

спомен.

Дейв погледна право в очите на Джей Ди. Каза с тих, сдържан глас:

- Ами ако наистина е ?

Джей Ди удари ръба на масата с две ръце, размествайки всички малки плочки на

всички малки думички. Изправи се, намръщен като буреносен облак.

- Няма да слушам повече глупости. Благодаря ви за компанията. Възнамерявам

да поспя малко, така че лека нощ и на двама ви! - той посочи към вратата. - Бутайте

здраво, заяжда.

Дейв и Оливия пожелаха лека нощ на доктора. Дейв прибра от пода до стола си

узито с кобура му и Оливия вдигна пушката си. Вратата наистина имаше нужда от

здраво бутване. Двамата излязоха в коридора и заедно тръгнаха към стълбите.

Оливия първа наруши мълчанието.

- Струва ми се, че ужасно много ти се иска да намериш опора във вярата.

- Аха, сигурно си права. Тъжна работа, нали?

- Не чак тъжна. Трябва да призная... и аз самата се чудя за Итън. Джей също, само

че той не иска да си го признае директно. Вече е прекалено трудно да вярваш в нещо.

Че съществува по-висша сила... - тя спря да върви, Дейв също. - Значи вярваш, че

Итън има цел? И че ще е полезна за нас по един или друг начин? Каква може да е тя?

- Нямам представа. Но онова, което е сторил досега, ни е било от полза. Не знам

какво представлява или защо е тук, но бих казал че ако може да ни помогне... тогава

и аз ще съм насреща да му помогна с онова, което иска. Ако това означава, доколкото

ми е по силите, да следвам указания, които е чул насън... ами добре, готов съм. Ти

също би трябвало да си. Всички трябва да бъдем. Иначе просто ще легнем пълнеж за

гробището, а аз не искам повече да чакам това да ме сполети.

- Хммм - Оливия се позамисли, преди да заговори отново. Дъждът плискаше по

покрива от дясната им страна. Светкавици проблясваха през угрижения мрак. -

Предполагам... че може би ме е страх да повярвам. Това би означавало да се надявам

отново, нали? Май ми се струва по-безопасно да се затворя в стаята със снимката на

мъртвия си съпруг и да си мисля... че вече не остава много и ще се съберем отново.

- Не се предавай - помоли я Дейв.

- Да се доверя на момче, което няма спомени? Да повярвам в едно име от съня

му? На това му се вика надеждата ти да се крепи на косъм, чини ми се.

- Така си е. Но все пак се крепи.

Оливия кимна и се усмихна слабо. Зад усмивката й се криеше много болка и

Дейв се принуди да сведе глава и да отклони очи.

- Ще дойда с теб утре - каза му тя.

- Няма нужда да го правиш. Няма нужда и двамата да излизаме оттук.

- Може би аз също искам да се крепя още малко. Освен това конете са мои.

Табунът идваше от ранчото, което бяха притежавали с Винсент. Да гледа как ги

изколват и изяждат един подир друг, беше първоначално съсипващо, а сега - въпрос

на оцеляване.

- Добре - Дейв положи длан на рамото й. - Среща в корала в осем?

- Ще те чакам.

Той не се съмняваше, че ще я види сутринта. Прикриваха се криво-ляво и в

подножието на стълбите се разделиха. Дейв се прибра в апартамента си и при

спалния чувал на сивия диван. Оливия се качи в жилището си, погали с кибритена

клечка фитила на една от лампите и седна зад бюрото си, където вдигна в ръце

„Магическата осмица“ - топката, подарена й от Винсент. Завъртя я между пръстите

си, като си припомняше деня, когато я беше получила, увита в червена хартия, и със

сребърна панделка. Беше, както й се струваше, част от някакъв съвсем различен

живот.

А сега, противно на всякаква логика и разум, имаше нужда да зададе въпрос.

Прошепна го, сякаш във внимателното ухо на Винсент:

- Трябва ли да повярвам?

Разклати топката и я обърна.

Малкият бял пластмасов зар изникна от мастилената супа вътре.

Може би онзи, който й отговаряше, беше Винсент, а може би Съдбата или пък

просто случайността - което определено смяташе за най-вероятната версия.

Но отговорът беше: Можеш да разчиташ на това .