Робърт МакКамън - Границата

Итън седеше в счупеното кресло в апартамента на мъртвец, а през подлепените с

тиксо прозорци нахлуваше бледата болезнена светлина на утрото. Като на длан

виждаше всички тези пластмасови органи, подредени пред него на бюрото.

Тъмнокосата жена влиза. Усмихва се и момчето си мисли, че е красива, но лицето й

всъщност представлява просто размазано петно. Много му се иска да й каже „Назови

ме по име!“, но не го прави, тя не го вика и той връща поглед върху скелета на

„Видимият човек“, който толкова иска да завърши.

Чу почукване на вратата, която - като много, много други -беше издялкана, за да

пасне що-годе в изкривената си рамка.

- Кой е?

Гласът отвъд заваляше от умора:

- Дейв съм. Намерих нещо.

Итън незабавно скочи и отвори вратата. Биячът имаше вид на пияница в

тридневен запой. Носеше мръсни дънки и избеляла кафява тениска с толкова дупки

по нея, че все едно е служила за играчка на питбул. Косата му беше сплескана на

мазно кече, а очите му - кръвясали и подпухнали може би от разчитане на твърде

големи количества ситни букви. В дясната си ръка стискаше откъсната от пътния

атлас страница, а в лявата - лупата на доктора.

- Май намерих нещо интересно - поправи се Дейв и вдигна страницата. - Искам

да погледнеш и ти!

Щом Итън отстъпи от вратата, той побърза да влезе и се упъти към фенера.

Обясни:

- Това е карта на Югоизточна Юта. Вероятно на теб няма да ти трябва лупата, но

на мен определено ми беше нужна.

Итън взе листа с картата от Дейв, който я докосна с показалец.

- Тук. На средата между градчетата Монтичело и Бландинг. Намира се на

източната граница на националния лесопарк „Манти - Ла сал“. Виждаш ли го?

Виждаше го. Вр. Уайт Меншън , пишеше там . 10961 фт.

- От тук до там са над триста мили по права линия. Само дето не сме орли да

литнем напряко... - Дейв потри очи. - Та това намерих. Да ти говори нещо?

- Не, нищо. Но може би точно върхът ни трябва.

Дейв се изсмя късо.

- Може би? Може би ли? Знаеш ли какво е да ровиш във всичките тези карти с

лупа час след час? Когато не намерих град с такова име... първо реших, че може да е

военна база. После - езеро, залив или каньон, или връх. Не знам нищо за този район,

но е пределно ясно, че да се доберем дотам, ще е... същинско... чудо. Трябва да се

придвижим на юг до Денвър, да пресечем Скалистите планини по Междущатска

магистрала 70 и навсякъде е пълно със сиваци и извънземни. Така че, като казваш

„може би точно върхът ни трябва“... това не ме изпълва с особена увереност, да

знаеш.

- Че как бих могъл да знам със сигурност? - зададе следващия си въпрос Итън,

каза го равно и без да влага особени чувства.

Дейв сведе очи към пода, сякаш се опитваше да овладее гневен изблик. Отне му

няколко секунди да се вземе в ръце - беше уморен, гладен и жаден и подозираше, че

е състарил очите си с поне пет години за изминалите два дни. Но когато отново

вдигна поглед към Итън и заговори, лицето му беше спокойно и гласът му - толкова

кротък, колкото можеше при тези обстоятелства.

- Това е единственото Бяло имение, което успях да намеря. Или ще е то, или не.

Вариантите са два: или там се опитва да те заведе, по твои думи, сила, която не

разбираш, или пък просто си сънувал кошмар и чутото в него не означава никакво

шибано нищо. Но съм решен да ти повярвам, Итън. Решен съм да те послушам.

Разбра ли?

Итън се взираше в очите на Дейв, без собственото му лице да издава и капка

емоция. Попита:

- Решил си да се пишеш мой последовател, така ли? Ако тръгна натам, ще

дойдеш ли с мен? А Оливия? Д-р Дъглас? Някой друг?

- Самичък няма начин да успееш. Един господ знае дали изобщо някой може да

извърши това пътуване.

- Това не беше отговор. Сър! - додаде момчето.

Дейв си взе картата от Итън. Имаше чувството, че всеки момент ще падне, че е на

ръба просто да легне в някой ъгъл и да се взира в дулото на магнума, докато не

събере достатъчно смелост да дръпне спусъка. Но при все това... мътните го взели...

Уайт Меншън. И това момче... Това дяволски странно момче, за което Джей Ди

твърдеше, че отдавна трябва да е ритнало кофата. Това хлапе... Възможно ли беше да

е експеримент или на горгоните, или на мъглявите? Защо тогава беше тук и какво

следваше да прави в случая?

- Задаваш твърде много въпроси - заяви Дейв. - Точно сега възнамерявам да се

прибера и да поспя малко. Ще поговорим за това друг път... когато съм в състояние