Робърт МакКамън - Границата

си тежестта на неизвестността, Итън съвсем ясно виждаше, че хората тук искат да

умрат. Надеждата им изтичаше като пясък в пясъчен часовник. Всеки си има граница

на издръжливостта. А преминеш ли я... blammo, да се здрависаме със Създателя.

„Това са глупости - помисли си Итън, докато оглеждаше износените, изкривени и

съсипани жилищни сгради. - Тук не бива да остава никой. Ако искат да живеят,

хората трябва да се преместят, защото движението е живот. Достигането до целта е

начин за оцеляване.“ Но тук, зад тези каменни стени, по които се работеше

денонощно... хората просто изчакваха да достигнат границата на надеждата си и това

сполиташе всички.

„Дори ако умреш по пътя за някъде - каза си момчето, - поне си опитал“.

- Hola! - Поздравът го върна в реалността. - Не ти се спи ли?

Итън спря. За малко щеше да се блъсне в Оливия, тръгнала на собствена

обиколка на периметъра. Носеше фенер и беше облечена в избелели дънки и блуза

на сини шарки. Беше нахлузила чифт маратонки в яркожълто като топка за тенис, но

доста по-мръсни. На светлината на фенера се виждаше колко е замаян погледът й.

Итън предположи, че тя едва успява да се държи в ръце, но не беше чак толкова

изгубила власт над себе си, че да забрави да си сложи пистолета в кобура на кръста.

- О, здравей - отвърна Итън. - Аха. Така, де... не, не можах да заспя.

- Аз също. Не спя добре. Свършиха ми приспивателните. Хрумна ми, че мога да се

фрасна с чук по главата, но не съм готова за подобни драстични стъпки.

Итън й се усмихна предпазливо, но нямаше как да продължи с престорената

веселост, понеже имаше важни неща за обсъждане.

- Дейв ми показа картата. Сподели ли и с теб?

- Да. Връх Уайт Меншън в Югоизточна Юта, на много път оттук.

- Доста път е дотам, така си е - съгласи се Итън.

- Може би си го посещавал някога с родителите си. Може това да е причината да

искаш да отидеш - понеже си го спомняш.

- Не мисля така. Таткото липсва.

- Какво?

- В къщата, която започвам да си припомням, където седя на бюрото и сглобявам

„Видимия човек“. Джей Ди разказа ли ти за нея?

-Да.

- И аз така си помислих. Е... там има тъмнокоса жена, за която смятам, че е майка

ми, но не мисля, че имам баща. Просто... липсва присъствието му. Така, де, не може

да нямам баща, но според мен ни е напуснал, докато съм бил малък.

Оливия вдигна фенера да огледа лицето му, сякаш никога преди не го беше

виждала. Острите сини очи на Итън блестяха, челюстите му бяха стиснати. Имаше

вид на готов за нещо, но тя нямаше представа за какво. Изглеждаше нетърпелив.

Пристъпи от крак на крак и й се стори притеснен като кон, доловил, че е негов ред за

клане.

- Да повървим заедно - рече Оливия и тръгна напред.

Все още куцаше леко и под крачола имаше превръзка на коляното, но иначе

беше добре - ако не броим кошмарите, които прекъсваха нощния й сън след онази

сутрин в библиотеката. Неведнъж се будеше обляна в студена пот, докато откъм

строшения под срещу нея се юрваше вълна мутирала плът и щракащи зъби, и в тези

кошмари Дейв Маккейн го нямаше да й помогне.

Итън тръгна редом с нея и забеляза накуцването.

- Джей Ди каза, че си си ударила коляното.

- Нищо ми няма. Трябва да ходя, за да поддържам кръвта в движение.

Бяха изминали само няколко крачки, когато сияйна и яркосиня следа разряза

небето над „Пантър Ридж“. Леталото беше на може би четири-петстотин фута

височина и се движеше с огромна скорост, но безшумно. Итън и Оливия проследиха

как изчезна в облаците. След приблизително три секунди се разнесе слаб тътнеж,

който се усилваше все повече и повече и прерасна във високочестотен писък, който

нямаше да остави спящи в комплекса, и внезапно от висините изхвърча червена и

пулсираща сфера с огнено хало, която се стрелна след синьото летало. Тя също бързо

изчезна от поглед.

- Размърдали са се тази нощ - отбеляза безизразно Оливия.

Видя свещи и маслени лампи да се насочват към останките от прозорците в

комплекса. Тази нощ нямаше да се спи повече. Много пъти бяха виждали в небето

сражаващи се светлини, бяха чували и виждали и далечни експлозии, и неземните

отзвуци на задействаните извънземни оръжия, но как може човек да свикне с такова

нещо?

- Хайде да продължим разходката - каза тя на Итън, тъй като и двамата се бяха

спрели да наблюдават бързия и смъртоносен спектакъл. След още малко продължи:

- Добре, по повод Уайт Меншън...