Робърт МакКамън - Границата

справя, защото не беше в състояние да се бори с тези същества от чужди светове.

Продължи напред с нахлуващи в ноздрите и дробовете й смрад на пожара и

мъртвешко змийския аромат на горгонския кораб. Оливия крачеше, без да осъзнава,

че Итън Гейнс върви редом с нея, смълчан в гнева си, със сини очи, блеснали като

ръбовете на остриета, огрени от силна светлина.

Подминаваха ги окървавени и олюляващи се жители на комплекса, които се

мъчеха да стигнат до стената. Някои спираха и се опитваха да обърнат Оливия

обратно към изхода, но се отказваха, когато виждаха мъртвия й поглед. И така тя

продължи все напред през праха и дима редом с Итън. Извървяха цялата дължина на

падналия горгонски кораб със смъртоносните му рани - прогорените дупки, в които

се виждаше червено живо месо, образуващо хексагонални коридори, мокри и

блестящи от незнайни течности. Пътят напред беше блокиран от отпадъци. Оливия

избра обиколен маршрут и Итън не се отказа да я следва. Един доскорошен балкон

гореше. Под краката им хрущяха стъкла. Пред тях се въргаляха преплетени греди и

кухненска мивка от неръждаема стомана. Имаше перило, огънато като пръчка

стопена лакрица. В димната омая мъглявите войници се носеха наоколо като сенки, а

пламъците гризяха счупени столове и холни масички.

- Оттук не може да се мине! - възкликна Итън. - Няма откъде!

Само че можеше. Оливия си знаеше, че непременно ще успее.

Винсент я чакаше и той беше добре, значи трябваше да успее да премине. Тя

подмина останките на стена, на която все още висеше метализиран пластмасов рог на

изобилието. Итън видя, че пред тях се простират само руини, дим, разруха и облаци

прах. Зад гърба им се извисяваше мъртвият горгонски кораб и двамата подминаха

зейнала дупка, от която се лееше тъмночервена течност, образуваща езерце от

извънземна кръв около смазаните останки на няколко жертви.

Пред Оливия с прицелено и готово за стрелба оръжие стоеше войник на

мъглявите.

- Махни се - каза Итън с тих глас, но натоварен с достатъчно мощ, за да бъде чут

над припукването на пламъците. Войникът не помръдна в течение на няколко

секунди, а после се отдалечи сред руините. Итън знаеше, че не го е разбрал, но онова,

което действаше зад безликата маска, беше вярата, че обитателите на този свят не си

струват хабенето на енергия.

- Трябва да се върнем! - заяви Итън на Оливия, която беше започнала да хлипа и

да се препъва, а решителността й поддаваше.

Той се пресегна да я хване за ръката, улови я и я стисна. - Оливия. Моля те.

Трябва да се върнем... да се махнем оттук.

- Не още - отвърна тя през плач. - Не още... трябва да... намеря... Винсент.

Винсент? - Викаше съпруга си по име, пропаднала и тъмната пещера на отчаянието.

И по-високо: - Винсент?

И точно тогава Итън го видя да се показва зад гърба на Оливия.

Задаваше се през дима и праха, през кървавото езеро, през купчините греди и

строшените стени...

... и това не беше Винсент.

Първо пълзеше... хлъзгаше се... после започна да се надига от останките и не, не

беше и войник на мъглявите. Отдалеч изглеждаше да притежава змийска грация и

странна, но омагьосваща красота, ала когато се приближи, студен ужас обхвана

сърцето на Итън и изкриви в гримаса лицето му. Не беше в състояние да види добре

тварта, но съзираше достатъчно, за да разбере, че същество като това е толкова чуждо

на хората, та предизвиква страх, който вцепенява тялото и душата, че червата ти се

връзват на възел и стомахът прави лупинг... И хем му се искаше да избяга от този

сковаващ ужас, хем не можеше да остави Оливия, която, за щастие, още не го беше

забелязала... но видя изражението на момчето и тъкмо се канеше да се обърне и да

погледне онова, на което не бива да се спира човешки поглед - да не би очите да

ослепеят.

- НЕ! - извика момчето.

Точно когато Оливия започна да се обръща, свободната му ръка подскочи с

обърната навън длан и за да спаси последните остатъци от здравия разум на

спътницата си, Итън си пожела горгонският пилот да изчезне, да бъде изтрит от

лицето на този свят и в същия миг мозъкът му сякаш се запали и огън блъвна надолу

по ръката му и към дланта. Тя гореше, все едно я е залял с цяла кофа вряло олио.

Стори ли му се, че въздухът между него и съществото се изкривява... Дали промени

формата си и се превърна в същински таран? Дали блесна с пламъци, на вълната от

които между него и извънземното блъвнаха хиляди огнени куршуми?