Робърт МакКамън - Границата

Може и всичко това наведнъж да беше.

Понеже в следващата секунда съществото избухна на парчета, а Итън литна

назад, като че ударен от отката на пушка за слонове, сети се навреме да пусне ръката

на Оливия, иначе щеше да я счупи. Стовари се в руините и усети как през дънките и в

дясното му бедро се забива дълъг пирон, почувства как дъхът му изскача от

дробовете с фъщене и пламналият му мозък пулсираше, като че ли ще се взриви.

Ръката на Оливия за малко да се извади от ставата - и щеше да бъде, ако Итън не

я беше пуснал. Въпреки нахлулата болка обаче тя беше наясно, че зад нея е имало...

нещо... което вече го няма. Примигна в здрача, прогони стичащите се от очите й

сълзи и от устата й се проточиха нишки гъста лига.

- Какво има там ? - попита тя, стиснала рамото си с ръка. Какво е? Какво е но ?

Не посмя да пристъпи и крачка повече напред, понеже там дебнеше нещо

ужасно, сега направено на парчета, които тя не искаше да вижда.

Итън успя да се откачи от гвоздея, почти успя да се изправи на крака и отново

падна на колене. Главата му пулсираше, гадеше му се и в устата си имаше вкус на

горчив прах. С истинска сила на волята си нареди да стане и го стори. Оливия се

взираше в него ококорена - трепереше и се олюляваше, сякаш всеки момент ще

припадне. Зад нея, точно на ръба на полезрението си, Итън забеляза още... нещо... да

се изплъзва сред руините. Опита се да заговори, не можа да издаде и звук, помъчи се

отново и изхриптя:

- Трябва да вървим веднага!

- Да вървим - повтори безизразно Оливия. - Да, трябва да тръгваме.

Итън погледна към дланта си, която преди малко му се струваше запалена.

Очакваше да я види или покрита с мехури, или самата тя - огромен мехур. Плътта

наистина ли беше леко зачервена и може би малко подпухнала? Беше уморен и го

болеше мозъкът. Дори не погледна към разкъсаното на парчета... нещо. Искаше

единствено да хване Оливия за ръка и да я изведе оттук. Осъзна, че има по дрехите си

извънземна кръв - кръвта на кораба. Миришеше на мъртва змия и му се прииска да

повърне намясто, но нямаше време за губене, защото сигурно войниците на

мъглявите можеха да я помиришат върху него. Като нищо щяха да го връхлетят и

тогава незначителността му като човек нямаше да го спаси.

Хвана Оливия за ръката и се насочи натам, откъдето бяха дошли, и скоро редом с

тях тръгнаха и други, но не бяха нито мъгляви, нито горгони, а окървавени и

парцаливи бежанци, които си проправяха път през руините. Итън не можа да ги

разпознае. Мъж носеше малко момченце и до тях се олюляваше някаква жена,

всички бяха ранени и почти голи, защото вихърът на катастрофата буквално бе

откъснал дрехите от телата им. Облечен в оплискана с кръв риза старец внезапно

спря да ходи и просто седна в едно люлеещо се кресло, сякаш щеше да чака идването

на следващия автобус.

Оливия се взираше право напред, вече изчерпила сълзите си, с изпито и восъчно

бяло лице.

- Всичко ще бъде наред - увери я Итън, но гласът му трепна, а и това сигурно

беше най-глупавото, произнасяно някога, твърдение. Къде беше Дейв? Какво беше

станало с Джей Ди? Ами Роджър Пел, Кейти Мейсън, Гари Рууса, Джоуъл Шустър н

неколцината други, с които беше разговарял поне по веднъж? Съмняваше се, че

мнозина са преживели битката, но...нали той беше жив, а и Оливия Куинтеро също.

Каза си, че всичко ще свърши дотук, ако сиваците нападнат сега, подкокоросани

от шума и може би от миризмата на кръв. Така или иначе, комплексът „Пантър

Ридж“ беше изиграл ролята си на убежище. Оцелелите щяха да бъдат принудени да

се преместят независимо дали го искат, или не.

Уайт Меншън , помисли си.

Без значение дали можеше да им послужи за убежище, то го притегляше по-

силно от всякога. Трябваше да отиде там. Трябваше... само че как? Кой щеше да му

помага по време на пътуване, което изглеждаше невъзможно? Плюс това нямаше ни

най-малка представа какво ще намери там, но...

„Току-що взривих един горгон - каза си. - С мисъл. Понеже пожелах.“

И си спомни за Джон Дъглас - в болницата, седнал в креслото, и въпроса му:

„ Какво точно си ти, понеже не смятам, че си човек“.

- Човек съм - каза момчето, без да се обръща конкретно към някого, понеже

Оливия се вслушваше само в далечните писъци н викове за помощ, и осъзна, че тя е

стигнала до края напътя си като предводител на тази тъжна крепост. С повече

твърдост повтори. - Човек съм. Определено.